Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Човекът с черната мантия сложи отново ръка върху рамото й и с лек натиск я накара да седне отново.

— Моля, останете на стола си, Преподобна дъще — каза той. — Аз ще седна до вас. Тук е тихо и ще можем да поговорим, без да ни прекъсват. — Извръщайки се, младият мъж направи изящен жест с ръката си и един стол от отсрещния край на залата неочаквано се озова до него. Кризания ахна тихо и се огледа. Но дори и някой да бе забелязал това, се беше престорил, че нищо не се е случило. Когато младата жрица насочи отново вниманието си към мага, който я наблюдаваше развеселен, тя почувства да я облива някаква топлина.

— Рейстлин — каза Кризания официално, за да прикрие смущението си, — радвам се да те видя.

— Аз също се радвам да те видя, Преподобна дъще — отвърна той с онзи присмехулен тон, който толкова я ядосваше. — Но името ми не е Рейстлин.

Кризания се вторачи в него и се изчерви още повече от смущение.

— Простете ми — каза тя и се вгледа внимателно в лицето му, — но ми заприличахте много на един човек, когото познавам… когото познавах.

— Може би това обяснява загадката — каза той тихо. — Името ми за тези наоколо е Фистандантилус.

Кризания неволно потръпна и осветлението в залата сякаш помръкна.

— Не — рече тя, поклащайки бавно глава. — Това не може да бъде. Ти си се върнал… за да се учиш от него!

— Аз се върнах, за да стана него — отвърна Рейстлин.

— Но… аз чух хората да говорят за него. Той е зъл и нечестив и… — Кризания се отдръпна от Рейстлин и се взря в него с ужас.

— Злото му вече го няма — отговори й магът. — Той е мъртъв.

— Ти? — прошепна тя.

— Той щеше да ме убие, Кризания — каза просто Рейстлин, — както е убил безброй други. Въпросът беше на живот или смърт.

— Ние заменихме едно зло с друго — отвърна Кризания с тъжен и безнадежден глас и понечи да му обърне гръб.

„Губя я“, разбра веднага Рейстлин, докато я наблюдаваше мълчаливо. Тя се помръдна леко на стола и извърна лице от него. Той виждаше профила й, студен и чист като светлината на Солинари. Магът я изучаваше внимателно, също като онези малки животинки, които попадаха под ножа му, когато се опитваше да разбули тайните на самия живот. Точно както одираше кожите им, за да види туптящите вътре сърца, така разкъсваше мислено външната й защита, за да надникне в душата й.

Тя слушаше красивия глас на Царя-жрец и на лицето й беше изписан дълбок душевен покой. Но магът си спомняше как изглеждаше то, когато жрицата влезе тук. Свикнал да наблюдава другите и да разчита чувствата им, когато те си мислеха, че са ги прикрили, Рейстлин бе забелязал тънката линия между черните й вежди и помръкналия израз на сивите й очи.

Ръцете й бяха положени в скута, но той видя също как пръстите й мачкат плата на мантията. Не беше пропуснал и разговора й с Денубис. Знаеше също, че Кризания се е усъмнила в силата на вярата си и се люшка на ръба на бездната. Беше необходимо само леко бутване и тя щеше да полети надолу. А при малко повече търпение от страна на мага, можеше дори да скочи сама по негова заповед.

Рейстлин си спомни как се беше отдръпнала от него. Той протегна ръка и я улови за китката. Тя трепна и почти веднага се опита да се освободи. Но хватката му беше много силна. Неспособна да помръдне, младата жрица се вгледа в очите му.

— Настина ли мислиш така за мен, Кризания? — попита магът с глас на човек, който е страдал дълго и сетне е открил, че всичко е било напразно. Той видя сърцето й да се изпълва с печал. Тя понечи да каже нещо, но Рейстлин продължи да върти ножа си в душата й. — Фистандантилус планираше да дойде в нашето време, да ме унищожи, да отнеме тялото ми и да се заеме с делото на Тъмната царица оттам, където тя го беше изоставила. Той смяташе да установи контрол над злите дракони. Върховните драконови повелители, като сестра ми Китиара, щяха да се стекат под знамето му. Светът отново щеше да бъде хвърлен във война. — Рейстлин замълча за миг. — Сега тази заплаха вече е отминала — каза магът тихо.

Погледът му задържаше Кризания с не по-малка сила, отколкото ръката му нейната китка. Взирайки се в очите му, тя видя себе си отразена в огледалната им повърхност. И там тя не беше бледата, усърдна и строга към себе си жрица, както бе свикнала да я възприемат, а красива и грижовна жена. Този мъж й се беше доверил и тя го бе отблъснала. Болката в гласа му беше непоносима и Кризания се опита да заговори, но Рейстлин продължи да я притегля все по-близо към себе си.