Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Винаги открит и честен, дори в прекалена степен, най-тежката част от обучението му дойде, когато трябваше да се преструва, че губи. От него се очакваше да имитира силен вик на болка, когато Ролф скачаше с крака върху гърба му. Налагаше му се да се сгромолясва смъртно ранен в мига, в който Варваринът го намушкваше с фалшивия си, сгъващ се меч.

— Не! Не! Не! Грамадно чучело такова! — крещеше побеснял Арак. Един ден джуджето изруга Карамон, приближи се до него и го удари силно право в лицето.

— Оу! — извика Карамон с истинска болка, но не посмя да отвърне, виждайки, че Рааг наблюдава сцената с радостно оживление.

— Ето, това е — рече Арак, отстъпвайки тържествуващо крачка назад, стиснал все още юмруци, по чиито кокалчета имаше следи от кръв. — Запомни този вик. Именно той се харесва на баламите.

Тъй или иначе, като актьор Карамон се оказа безнадежден. Дори когато крещеше, човек оставаше с впечатлението, че са ощипали някаква повлекана и по никакъв начин не можеше да си представи, че това е предсмъртен вик, както бе споделил веднъж Арак с Кийри. И накрая един ден на джуджето му хрумна идея.

Тя му дойде наум по време на следобедните тренировки, наблюдавани от неголяма публика. Арак понякога допускаше външни лица, защото беше забелязал, че това е добре за бизнеса. Този път той забавляваше един благородник, който беше дошъл със семейството си от Соламния. Благородникът имаше две млади и много очарователни дъщери. От момента, в който седнаха на скамейките, те така и не откъснаха погледи от Карамон.

— Защо не го видяхме да се бие онази вечер? — попита едната баща си.

Благородникът погледна въпросително джуджето.

— Нов е — отвърна Арак дрезгаво. — Все още се обучава. Но пък от друга страна е почти готов. Даже си мислех дали да не го включа… кога казахте, че ще дойдете на Игрите?

— Не сме казвали… — поде благородникът, но в този момент и двете му дъщери нададоха вик, дълбоко разстроени, че могат да пропуснат събитието. — Е — поправи се той, — може би, ако си намерим билети.

Двете момичета запляскаха щастливо с ръце и завъртяха отново глави към Карамон, който в това време се дуелираше с Ферагас. Тялото на младия мъж блестеше от пот, косите му падаха около лицето му на влажни къдри, а самият той се движеше с изяществото на опитен атлет. Виждайки възхитените погледи на момичетата, джуджето изведнъж проумя колко забележително красив е младият Карамон.

— Той трябва да победи — въздъхна една от девойките. — Не мога да понеса да видя как губи!

— И наистина ще победи — рече другата. — Просто е обречен да победи. И дори изглежда като победител.

— Разбира се! Това решава всичките ми проблеми! — каза изведнъж джуджето, при което цялото семейство на благородника го изгледа озадачено. — Победителят! Несъкрушимият боец. Човекът, който не знае как да загуби! Врекъл се да отнеме собствения си живот, ако някой го победи!

— О, не! — извикаха ужасени и двете момичета. — Не говорете такива неща!

— Но това е самата истина — отвърна джуджето, потривайки доволно ръце.

— Тези хора ще пропътуват дълъг път — каза той на Рааг същата вечер — с надеждата да бъдат тук, когато той загуби. И разбира се, той няма да загуби… или поне много дълго време. А междувременно ще покорява нежните сърца. Сега това вече ми стана ясно. И имам точно подходящия костюм за него…

А по същото време Тасълхоф намираше живота си на арената за много интересен. В началото, когато му казаха, че не става за гладиатор, дълбоко се натъжи, защото си беше внушил, че му е писано да стане новият Кронин Тисълнот — героят на Кендерия и няколко дни се мота насам-натам, смачкан от скука. Това свърши с инцидент, при който едва не беше убит от един разярен минотавър, който хвана кендера да минава безгрижно през стаята му.

Минотаврите страшно се разгневиха. Те се биеха на арената единствено за удоволствие и понеже се смятаха за по-висша раса, живееха и се хранеха отделно от другите. Затова пазеха тяхното крило от сградата неприкосновено и неосквернено.

Потърпевшият минотавър довлече кендера при Арак с искане да му бъде разрешено да го съсече и да изпие кръвта му.

Джуджето може би щеше да се съгласи, защото нямаше бог знае каква нужда от кендери, но си спомни за разговора, който бе имало с Кварат скоро, след като купи двамата роби. По някаква причина най-висшият църковен служител в страната желаеше да не им се случи нищо лошо. Затова се наложи да отхвърли молбата на минотавъра, но за да го поуспокои му даде един шопар, който можеше да заколи за развлечение. След това Арак отведе Тас настрани, удари му няколко плесници и най-накрая му разреши да напуска арената и да обикаля града, ако обещае да се прибира всяка вечер.