Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Карамон отново простена.

— Това са само упражнения, лигльо такъв! — извика Тас. — Да не искаш да кажеш, че аз съм чакал тук, изгубил ума и дума от тревога, представяйки си всевъзможни страхотии, докато ти си правил упражнения?!

Карамон едва намери сили да се понадигне малко от леглото. Протягайки голямата си лапа, той улови Тас за яката на ризата и го дръпна към себе си, за да го погледне очите.

— Веднъж бях пленен от таласъми — прошепна Карамон дрезгаво, — които ме вързаха за едно дърво и цяла нощ ме измъчваха. После бях ранен от дракониди в Ксак Тсарот. Малки дракончета са дъвкали краката ми в занданите на Тъмната царица. И ти се кълна, че никога през живота си не съм изпитвал по-голяма болка от сега! Махни се оттук и ме остави да умра спокойно.

След това грамадният войн изпъшка отново, отпусна немощно ръката си и затвори очи. Тас скри усмивката си и пропълзя обратно в леглото си.

— Мисли си, че сега много го боли — каза си кендерът. — Да почака само и да види как ще се чувства на сутринта!

Лятото в Истар свърши. И дойде есен, толкова красива, каквато малцина си спомняха някога да е имало. Тренировките на Карамон започнаха и войнът ги преживя, макар на моменти да си мислеше, че предпочита да умре. Самият Тас неведнъж бе силно изкушен да избави големия, разглезен лигльо от нещастието му. При един от тези случаи кендерът се събуди през нощта от сърцераздирателно ридание.

— Карамон? — каза Тас сънливо и се надигна в леглото си.

Не последва отговор, вместо това се чу още едно изхлипване.

— Какво има? — попита Тас, обзет от внезапна тревога. Сетне стана от леглото и припна бос по студения каменен под. — Някакъв сън ли сънува?

На лунната светлина видя как Карамон кимна.

— Нещо за Тика? — попита милозливият кендер и почувства как сълзите му напират при вида на мъката на грамадния мъж. — Или за Рейстлин? Или ти е мъчно за теб? Страхуваш ли се…

— Една кифла! — изстена Карамон.

— Какво? — попита Тас безучастно.

— Една кифла! — прохленчи исполинът. — О, Тас! Толкова съм гладен. Сънувах една кифла като онези, които ми печеше Тика, залята с гъст мед и посипана с малки хрупкави лешници…

Тас взе от пода една обувка и го замери с нея, а после си легна отново, кипнал от възмущение.

Но веднъж, след два месеца усилени тренировки, той се вгледа в Карамон по-внимателно и трябваше да признае, че големият мъж е имал нужда точно от това. Увисналите тлъстини на кръста му вече ги нямаше, отпуснатите му бедра отново бяха твърди като камък, а мускулите на ръцете, гърдите и гърба му се вълнуваха както едно време. Очите му бяха ясни и бдителни. Бездушният и празен поглед се беше изгубил. Джуджешката ракия беше изцедена от тялото му с много хвърлена пот, носът му вече не се червенееше като камба, а лицето му не беше подпухнало и отекло. Беше придобил силен бронзов загар от тренировките на открито. Джуджето пък се разпореди кестенявите коси на война да бъдат оставени да растат на воля, каквато беше модата в Истар и сега те се спускаха покрай лицето му и падаха на вълни върху гърба му.

Освен това Карамон вече беше превъзходно обучен боец. Макар да имаше опит и отпреди, подготовката му не бе цялостна и методична, а техниките, които владееше, беше заимствал главно от своята полусестра Китиара. Но Арак имаше инструктори по бойни изкуства от цял свят и сега Карамон се учеше от най-добрите.

Освен това исполинът беше принуден да пази достойнството си във всекидневните сблъсъци със самите гладиатори. Някога горд с уменията си на борец, Карамон дълбоко се засрами, когато още след втория рунд бе тръшнат по гръб не от друг, а от Кийри. Чернокожият Ферагас пък още с първия удар изпрати меча му във въздуха и го фрасна по главата със собствения му щит.

Но Карамон беше способен и старателен ученик. Естествената му дарба му позволяваше да усвоява техниките бързо. Не мина много време и Арак вече наблюдаваше с радост как грамадният мъж запраща Кийри с лек удар на земята или хладнокръвно оплита Ферагас с мрежата му и приковава чернокожия на арената със собствения му тризъбец.

Самият Карамон отдавна не се беше чувствал толкова щастлив. Той все така ненавиждаше железния нашийник и рядко минаваше ден, без да поиска да го разбие и да избяга, но силата на тези чувства отслабна, когато интересът му към тренировките се пробуди. Исполинът винаги бе имал слабост към военния живот. Обичаше да има някой, който да му казва какво да прави и кога да го направи. Единственият истински проблем беше с актьорските му способности.