Маргарет Вайс - Времето на близнаците

„Е, определено нямаше такава опасност“, помисли си кендерът, докато обхождаше с поглед голите каменни стени, покрития със слама под, масата с кана за вода и купа на нея и двата малки сандъка за личните им вещи. Един малък прозорец високо горе на тавана, на нивото на самата земя допускаше вътре сноп светлина. След като легна на коравото легло, Тас се зае да наблюдава как слънцето пътува из стаята му. Кендерът се замисли дали да не отиде да поразгледа наоколо, но имаше чувството, че това няма да му донесе удоволствие, преди да разбере какво са направили на Карамон.

Светлите слънчеви линии върху пода ставаха все по-дълги и по-дълги. По едно време вратата се отвори и Тас скочи трескаво на крака, но това беше само един друг роб, който хвърли на пода някакъв чувал и отново затвори вратата. Кендерът, разбира се, надникна да види какво има в чувала и сърцето му се сви. Вътре бяха нещата на Карамон. Всичко, което беше на него, включително и дрехите! Тас започна да ги разглежда тревожно, търсейки петна от кръв. Но по тях нямаше нищо такова. Всичко си им беше наред. По едно време ръцете му напипаха нещо в един таен вътрешен джоб.

Той бързо го извади оттам и дъхът му секна. Магическото устройство от Пар-Салиан! Как са пропуснали да го намерят, питаше се той, любувайки се на обсипаното със скъпоценни камъни изящно украшение, докато го въртеше в ръката си. Разбира се, то беше магическо, напомни си Тасълхоф. На вид това беше просто дрънкулка, но той бе видял как Пар-Салиан превръща един подобен на скиптър предмет точно в тази вещ в дланта му. Несъмнено тя притежаваше силата да остава скрита за случайни хора, ако не желаеше да бъде намерена.

Тас я държеше, премяташе я в ръката си, наблюдаваше как слънцето искри в блестящите й диаманти и въздишаше с копнеж. Това беше най-прелестното, дивно и фантастично нещо, което бе виждал в живота си. Той отчаяно желаеше да го притежава. Без да се замисля повече, кендерът надигна малкото си тяло от леглото и тъкмо се канеше да посегне към кесиите си, когато изведнъж се спря.

— Тасълхоф Кракундел — обади се един глас, който някак неприятно му напомни за този на Флинт, — забъркваш се в сериозна работа. Това нещо е Пътят към дома. Самият Пар-Салиан, Великият Пар-Салиан, го връчи тържествено на Карамон. То принадлежи на Карамон. Негово си е и ти нямаш никакво право да му го отнемаш!

Тас потръпна. Със сигурност никога през живота си не бе имал подобни мисли. Той погледна подозрително магическото устройство. Може би именно то изпращаше в главата му тези неловки хрумвания!

Кендерът реши, че не желае да има нищо общо с този предмет и бързо го пъхна в сандъка на Карамон. Като допълнителна предпазна мярка той заключи дървената кутия и пъхна ключа в дрехите на приятеля си. По-нещастен дори отпреди, Тас се върна в леглото.

Слънцето току-що се беше скрило и кендерът се тревожеше все повече и повече, когато отвън се чуха гласове. Вратата се отвори със силен ритник.

— Карамон! — извика Тас ужасен и скочи на крака.

Двамата широкоплещести мъже довлякоха големия мъж вътре и го хвърлиха на леглото му. Сетне се ухилиха и излязоха, затръшвайки вратата след себе си. От леглото дойде тих звук подобен на стон.

— Карамон! — прошепна Тас. После грабна каната, наля малко вода в купата и застана до леглото на грамадния войн. — Какво ти направиха? — попита той тихо и навлажни устните на приятеля си с вода.

Карамон изпъшка отново и поклати немощно глава. Тас огледа бързо тялото му. Нямаше никакви видими рани, кръв, подутини, морави отоци или следи от камшик. Но все пак очевидно го бяха измъчвали. Грамадният мъж беше в агония. Тялото му беше плувнало в пот. Очите му се въртяха с бялото навън като на умиращ. От време на време мускулите му потръпваха конвулсивно и от устните му се откъртваше мъчителен стон.

— С… с дибата ли те измъчваха? — попита Тас и преглътна. — Или може би с колелото? Или пък са ти мачкали палците с онези винтове? — Нито едно от тези неща не оставяше следи по тялото или поне така беше чувал.

Карамон измънка някаква дума.

— Какво? — Тас се наведе над него, миейки лицето му с вода. — Какво каза? Гим… гим… и после не чух. — Кендерът свъси вежди. — Никога не съм чувал за мъчения, което да започва с „гим“ — мърмореше си той. — Чудя се за какво ли става дума.

Карамон запелтечи отново, пъшкайки.

— Гим… гим… гимнастика! — каза накрая Тас тържествуващо и остави каната на пода. — Гимнастика? Ама това не е мъчение!