Маргарет Вайс - Времето на близнаците

— Да беше го чул как изрева това добиче! — каза развеселеното джудже, поклащайки глава, унесено в спомените си. — Помислих си, че ще трябва после да събираме от земята телата на припадналите елфи. И сетне, преди да повикат стражите да ме арестуват, аз сритах стария Рааг.

„Можеш да ставаш вече, Рааг“, викам му.

А той взе, че се надигна и им се ухили широко. И после всички се разприказваха. — Джуджето започна да имитира високите и пискливи елфически гласове: — „Забележително! Как го направи? Може би това е отговорът…“

— А ти как го направи наистина? — попита Тас въодушевен.

Арак сви рамене.

— Скоро ще научите. Голямо количество пилешка кръв, меч, който се сгъва навътре в дръжката — просто е. Казах им какъв е номерът. Добавих също, че гладиаторите лесно ще се научат да се правят, че са тежко ранени. Това беше по силите дори на едно чучело като стария Рааг.

Тас погледна неспокойно към великана-човекоядец, но Рааг просто гледаше ухилен и с обич своя побратим.

— Повечето от бойците даже се престараваха в ожесточението си, за да доставят радост на баламите… искам да кажа на публиката. И така Царят-жрец се съгласи. — Сетне джуджето се изпъчи гордо. — И дори ме направи Господар. Такава е и титлата ми — Господарят на Игрите.

— Не разбирам — каза бавно Карамон. — Искаш да кажеш, че хората си плащат, за да бъдат лъгани. Те несъмнено са открили измамата.

— Да, разбира се — изсмя се Арак. — Никога не сме си и правили труда да крием за какво става дума. И сега това е най-популярното забавление на Крин. Хората пътуват стотици мили, за да видят игрите. Идват елфически лордове, а понякога присъства и самият Цар-жрец. А, ето че пристигнахме. — Той се спря пред една огромна кръгла постройка и я погледна с гордост.

Арената беше построена от камък още преди векове, но какво беше първоначалното й предназначение, никой не помнеше. По време на Игрите по върховете на каменните кули се вееха пъстри знамена, а скамейките бяха претъпкани от народ. Но сега всичко беше спокойно и състезанията нямаше да започнат преди края на лятото. Стените бяха сиви и безцветни, като изключим крещящите рисунки, представящи велики моменти от историята на този спорт. Неколцина деца се мотаеха отпред с надеждата да зърнат някой от любимците си. Арак им се озъби и даде знак на Рааг да отвори масивната дървена врата.

— И казваш, че никой не загива тук? — продължи да пита Карамон, загледан мрачно в кървавите картини на арената.

Странният поглед, който джуджето хвърли на Карамон, не убягна на Тас. Изведнъж изражението на Арак стана жестоко и лукаво, а тъмните му, сплетени вежди се свъсиха пресметливо над малките му очички. Грамадният мъж не забеляза тази промяна, защото продължаваше да разглежда фреските. Тас издаде някакъв звук и Карамон завъртя глава към джуджето, но лицето на Арак вече бе възвърнало нормалния си израз.

— Никой — рече Господарят на Игрите и потупа силната ръка на Карамон. — Никой…

Великанът-човекоядец въведе Карамон и Тас в една голяма зала. През ума на исполина прелетя трескавото осъзнаване, че тя всъщност е пълна с хора.

— Него нов човек — изсумтя Рааг и посочи с жълтия си, мръсен палец застаналия до него Карамон. Това беше въвеждането на грамадния мъж в „школата“. Изчервявайки се и потънал от неудобство заради железния нашийник около врата си, който го правеше нечия собственост, Карамон продължи да гледа надолу в посипания със слама дървен под. Думите на Рааг предизвикаха само неясно мърморене, което накара исполина да вдигне глава. Сега разбра, че се намира в столова. Между двадесет и тридесет мъже от различни раси и националности седяха по масите на малки групи и се хранеха.

Някои от тях гледаха Карамон с любопитство, но други изобщо не му обърнаха внимание. Неколцина кимнаха, но повечето просто продължиха да ядат. Грамадният мъж тъкмо се чудеше какво да направи по-нататък, но Рааг бързо реши проблема му. Слагайки ръка на рамото на Карамон, великанът-човекоядец го блъсна грубо към една от масите. Карамон се препъна и едва не падна, но успя да се задържи на крака, преди да се блъсне в нея. Сетне се завъртя бързо и погледна гневно великана. Рааг му се ухили насреща, помръдвайки леко ръце.

Карамон разбра, че това беше уловка, защото твърде често го бяха гледали с този поглед по кръчмите, опитвайки се да предизвикат едрия мъж към сбиване. Но в това сбиване той не можеше да излезе победител. Макар да беше два метра висок, Карамон не достигаше дори и до рамото на великана-човекоядец, а ръката на Рааг беше толкова огромна, че можеше да обхване целия му дебел врат. Той преглътна, разтри ударения си крак и седна на дългата дървена маса.