Маргарет Вайс - Времето на близнаците

— На вашите заповеди, Преподобни сине!

— Две малки задачи — каза Кварат, без да вдига глава, зает с писането на някаква бележка. — Отнеси това на Фистандантилус. Измина доста време от последния път, когато го поканих на обяд и бих желал да поговоря с него.

— Фистандантилус не е тук, господарю — рече дяконът. — Всъщност тъкмо идвах да ви съобщя тази новина.

Кварат повдигна учудено очи.

— Не е тук?

— Не, Преподобни сине. Заминал е миналата нощ или поне така допускаме. Или поне тогава е бил видян за последно. Стаята му е празна, взел е и вещите си. Съдейки по определени неща, можем да предположим, че е отпътувал към Кулата на върховното чародейство в Уейрит. Носят се слухове, че маговете там са се събрали на съвет, но не знаем това със сигурност.

— Съвет — повтори Кварат намръщен. За кратко той остана мълчалив, потраквайки с перото си върху хартията. „Уейрит е много далеч… и все пак може би не толкова далеч… Катаклизъм… тази странна дума беше използвана в писмото. Възможно ли беше магьосниците да замислят някаква унищожителна катастрофа?“ Кварат се вцепени. Той бавно смачка поканата, която току-що бе написал.

— Проследихте ли го?

— Разбира се, Преподобни сине. Доколкото това е възможно в неговия случай. Очевидно не е напуснал Храма за дълго. От друга страна, вчера е бил забелязан на пазара за роби.

— На пазара за роби? — Кварат почувства как кръвта му се смразява. — Каква работа е имал той там?

— Купи двама роби, Преподобни сине.

Кварат не каза нищо и продължи да се взира в дякона с въпросителен поглед.

— Той не ги купи лично, господарю. За целта използва един от помощниците си.

— Кои роби? — попита Кварат, макар че знаеше отговора.

— Онези, които бяха обвинени в нападението над младата жрица, Преподобни сине.

— Бях разпоредил тези двамата да бъдат продадени или на джуджето, или в мините.

— Барак стори всичко по силите си и джуджето наистина се опита да го купи на търга. Но помощниците на Тъмния предложиха много по-висока цена. Барак не можа да направи нищо повече. Боеше да не стане скандал. Освен това хората на Фистандантилус тъй или иначе изпратиха робите в школата…

— Да — промърмори Кварат. Така всичко си идваше на мястото. Фистандантилус дори бе имал наглостта да купи младия мъж, наемния убиец! И след това беше изчезнал. Несъмнено е отишъл да докладва за работата си. Но защо им бяха на маговете убийци? Тъмния многократно бе имал възможността сам да убие Царя-жрец. Изведнъж Кварат бе обзет от неприятното чувство, че неволно се е отклонил от някакъв чист и добре осветен път, за да навлезе в тъмна и коварна гора.

Той остана потънал в тревожно мълчание толкова дълго, че се наложи младият дякон да се покашля на три пъти, за да му напомни деликатно за присъствието си, преди свещеникът да го забележи.

— Имате ли друга задача за мен, Преподобни сине?

Кварат кимна бавно.

— Да, и тази новина прави задачата ти още по-важна. Искам лично ти да се заемеш с нея. Трябва да разговарям с джуджето.

Дяконът се поклони и излезе. Не беше нужно да пита Кварат за кого става дума — в Истар имаше само едно джудже.

Никой не знаеше точно кой е Арак Каменотрошача и откъде е дошъл. Въпросното джудже никога не говореше за миналото си и ако случайно станеше дума за това, се мръщеше толкова свирепо, че темата веднага замираше. По този въпрос имаше няколко интересни предположения и най-популярното сред тях беше, че Арак е изгнаник от Торбардин — древната страна на планинските джуджета, където извършил някакво злодеяние, за което бил прокуден завинаги. Какво точно било злодеянието му, никой не знаеше. Нито пък някой взимаше под внимание факта, че джуджетата никога не наказваха престъпниците си с изгнание, смятайки екзекуцията за по-хуманно възмездие.

Носеха се и други слухове, които настояваха, че в действителност той бил девар — раса от зли джуджета, почти напълно изтребена от братовчедите си, която понастоящем водеше жалко и мъчително съществуване в самите недра на света. Макар Арак нито да приличаше, нито да се държеше като девар, този слух се оказа доста упорит, поради факта, че най-близкият (и единствен) побратим на Арак беше един великан-човекоядец. Според друга мълва джуджето дори не беше от Ансалон, а бе дошло от някаква далечна отвъдморска страна.

Нямаше съмнение обаче, че Арак бе най-свирепият на вид представител на расата си, който някога е бил виждан. Нащърбените белези, които се спускаха отвесно по лицето му, му придаваха един вечно начумерен израз. Не беше дебел, всъщност нямаше дори и един излишен грам тегло. Ходеше с гъвкавостта на котка, а спреше ли, краката му стъпваха толкова здраво, сякаш ставаха част от самата земя.