Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Самото писмо обаче, не беше толкова лесно за разбиране. Трябваха му само няколко секунди, за да погълне съдържанието, които щеше да остане запечатано в ума му. Кварат притежаваше рядката дарба да запаметява всичко, което е зърнал само за миг. По този начин пълният текст на писмото мигновено се оказа заключен в съзнанието му. Но той разбра, че ще му трябват часове, за да вникне в неговия смисъл.

Свещеникът разсеяно сгъна пергамента, постави го обратно кутията, върна я на предишното й място в чекмеджето и я заключи с универсалния си ключ. Сетне разгледа останалите вещи без особен интерес и след като не намери нищо, излезе от спалнята на младата жена, потънал в размисъл.

Толкова объркващо и обезпокоително бе съдържанието на това писмо, че той отмени всичките си предобедни срещи или ги прехвърли на подчинените си. След това отиде в кабинета си. Там седна на един стол и прехвърли всяка дума и фраза в ума си.

Най-накрая смисълът започна да изплува и макар да не можа да проумее всичко, разбра достатъчно, за да се спре на определена стратегия за действие. Три неща бяха очевидни. Първо, младата жена беше жрица, но имаше връзки с определени магове и в това отношение будеше подозрение. Второ, Царят-жрец беше в опасност. И в това нямаше нищо изненадващо, защото магьосниците имаха достатъчно причини да го ненавиждат и да се боят от него. И трето, младият мъж, който беше открит с Кризания, несъмнено беше убиец. Възможно беше самата Кризания да е негов съучастник.

Кварат се усмихна мрачно и се поздрави за това, че вече беше взел необходимите мерки, за да се справи с тази заплаха. Едрият мъж — името му май беше Карамон — бе изпратен на място, където понякога се случваха нещастия.

Що се отнася до Кризания, тя беше на сигурно място зад стените на храма, където можеше да бъде наблюдавана и предпазливо разпитвана.

Висшият свещенослужител задиша по-леко, тревогите му се разсеяха и той повика със звънчето си един слуга да му донесе обяд, благодарен, че поне за момента Царят-жрец беше вън от опасност.

В много отношения Кварат бе необикновена личност, но въпреки големите си амбиции той познаваше границите на своите възможности. Царят-жрец му беше необходим и той ни най-малко не желаеше поста му. Достатъчно му беше да се радва на светлината на господаря си и в това време да разширява своя контрол, авторитет и власт над света — в името на Църквата.

И докато увеличаваше собственото си могъщество, силата на народа му също растеше. Пропити от идеята за превъзходството си над другите раси и завладени от чувството за вродената си доброта, елфите бяха движещата сила зад църквата.

За нещастие боговете бяха сметнали за нужно да създадат и други по-слаби раси. Раси като хората, които поради краткостта на безумното си съществувание, лесно ставаха жертви на злото и на изкушенията. Но елфите се бяха научили как да се справят с този проблем. Макар да беше трудно да заличат напълно злото от лицето на света, можеха поне да го държат под контрол. Не друго, а свободата пораждаше злото — свободата на избора. И това беше особено вярно за човешките същества, които непрестанно оскверняваха този дар. Необходимо беше да им се наложат стриктни правила, да им стане недвусмислено ясно кое е правилно и кое грешно и да бъде ограничена необузданата слободия, с която те злоупотребяваха. „По този начин, ще бъдат държани изкъсо, мислеше си Кварат. И ще бъдат доволни.“

Що се отнася до другите раси на Крин: гномовете, джуджетата и кендерите (въздишка), ръководената от Кварат църква бързо ги изтласкваше към неголеми, изолирани територии, където нямаше да причиняват проблеми и след време вероятно щяха да измрат. Този план работеше добре в случая с гномовете и джуджетата, които тъй или иначе в голяма степен бяха безполезни за Крин. За съжаление обаче, нещата не се развиваха толкова добре с кендерите, които продължаваха да се скитат волно и щастливо по света, правеха куп бели и се наслаждаваха пълноценно на живота.

Всичко това мина през ума на Кварат, докато обядваше и кроеше плана си за действие. Нямаше да прибързва с лейди Кризания. Това не беше в неговия стил, нито пък в този на елфите. Трябваше да бъде търпелив във всичко. Да наблюдава. И да изчаква. Сега се нуждаеше от едно-единствено нещо и то беше повече информация. За целта той звънна с малкото си златно звънче. Младият дякон, който бе отвел Денубис при Царя-жрец, се отзова бързо и безшумно, сякаш се беше вмъкнал под вратата, вместо да я отвори.