Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Карамон поклати упорито глава.

— Аз няма да убивам…

Джуджето изсумтя презрително.

— Къде сте живели вие двамата? На дъното на Сирион? Да не би всички в Утеха да са толкова тъпи като вас? Никой вече не убива никого на арената. — При тези думи очите на джуджето се напълниха със сълзи. Сетне той ги изтри и въздъхна. — Онези дни са отминали завинаги и това е много жалко. Всичко е нагласено.

— Нагласено? — повтори Тас смаяно. Карамон гледаше джуджето навъсено, но не каза нищо, очевидно не вярвайки на нито една негова дума.

— Някога, преди десет години, на арената се водеха истински двубои — заяви Арак. — Всичко се обърка заради елфите — продължи джуджето и се изплю на земята. — Преди десет години елфическите свещеници проклеха Игрите да се продънят в Бездната, където им е мястото на самите елфи, и убедиха Царя-жрец да ги закрие. Нарекоха ги „варварски“. Варварски, друг път! — Смръщеното лице на джуджето се изкриви в озъбена гримаса и след това то отново въздъхна и поклати глава.

— Всички велики гладиатори си отидоха — рече Арак с поглед, зареян с копнеж в славното минало. — Данарк Таласъма — едва ли някой някога е срещал по-свиреп войн от него. После Едноокият Йосеф. Помниш ли го, Рааг? — Великанът-човекоядец кимна тъжно. — Твърдеше, че бил соламнийски рицар. Дааа… така казваше старият Йосеф. Винаги се биеше с пълно бойно снаряжение. Всички те заминаха без мен и Рааг. — За миг в студените очи на джуджето се появи някакво пламъче. — Нали разбираш, нямаше къде да идем и освен това… имах някакво чувство, че това нямаше да е краят на Игрите. Все още не.

Арак и Рааг наистина бяха останали в Истар. Те се настаниха в изоставената арена и станаха така да се каже нейни неофициални уредници. Минувачите по улиците ги виждаха там всеки ден — Рааг стъпваше тежко между седалките и метеше с една недодялана метла или просто седеше и гледаше тъпо към арената, където работеше Арак. Джуджето се занимаваше с обич с машините в Ямите на смъртта и се грижеше винаги да са добре смазани и в изправност. Онези, които успееха да го зърнат по-отблизо, понякога виждаха странна усмивка на брадатото му лице с разнебитен нос.

Арак бе прав. Не беше минало много време от закриването на Игрите, когато свещениците започнаха да забелязват, че техният мирен град вече не е толкова мирен. Сбиванията по кръчмите и заведенията зачестиха, по улиците избухваха свади, а веднъж се бе стигнало и до истински бунт. Имаше сведения, че Игрите са станали част от подземния свят (в буквалния смисъл) и се провеждат в разни пещери извън града. Откриваните от време на време обезобразени и осакатени тела като че ли потвърждаваха този факт. Най-накрая в отчаянието си една група благородници, представители на хората и на елфите, изпрати делегация при Царя-жрец с молба Игрите да бъдат подновени.

— Както вулканът избухва, за да освободи земята от отровните си пари — каза един елфически лорд, — така съществата от различните раси и по-специално хората използват Игрите, за да дадат воля на низките си страсти.

Макар с тази реч той да не спечелил симпатиите на присъстващите представители на човешката раса, те бяха принудени да признаят, че в думите му има истина. Първоначално Царят-жрец не искаше и да чуе. Той винаги бе ненавиждал тези жестоки състезания. Според него животът бил свещен дар от боговете и не можел да бъде отнеман просто за забавление на кръвожадната тълпа.

— И после стана така, че аз им дадох отговора — каза Арак самодоволно. — Те никога нямаше да ме допуснат в красивия си, префърцунен храм. — Джуджето се ухили. — Но никой не може да спре Рааг, когато той реши да отиде някъде. Затова нямаха голям избор.

„Подновете Игрите, казах им аз, а те завъртяха към мен дългите си носове и се опулиха насреща ми. Не е необходимо да има убийства, викам им. Или поне истински убийства. Чуйте какво ще ви кажа. Сигурно сте виждали как уличните актьори представят покушението над война Хума, нали? Знаете как рицарят се сгромолясва, от раните му шурти кръв, той стене и се влачи по земята. И въпреки това пет минути по-късно е на крака и пие бира в кръчмата на края на улицата. Самият аз навремето съм участвал в такива улични представления и… но по-добре да ви покажа. Ела тук, Рааг!“

И Рааг идва при мен с глупава усмивка на грозното си, жълто лице.

„Дай ми меча си, Рааг“, викам му аз. И после, преди да успеят да ме спрат, ръгвам меча в корема на великана. Да беше видял само какво стана. Кръв шурти навсякъде! Тече надолу по ръцете и блика от гърлото му. Той надава страшен рев и пада на пода, където продължава да стене и да се гърчи.