Винс Флин - Лиценз за убиване

Специално в тази част на Лондон концентрацията на охранителни камери беше необичайно голяма. Хотел „Хампшир“ беше разположен на Лестър Скуеър, на една крачка от скупчените правителствени здания със сериозна охрана: Националната галерия, Министерството на отбраната, Парламентът и Уестминстърското абатство. Убиецът предполагаше, че турчинът е избрал този хотел най-вече поради тази причина. Районът се охраняваше добре от полиция и други служители по сигурността. Този факт обаче не притесняваше убиеца. За хората, натоварени с охраната на тези сгради, опасността изхождаше от евентуални терористи, а не от бизнесмени. Трябваше само да се придържа към ролята си, да се маскира с „градския камуфлаж“ и щеше да мине незабелязано.

Партньорката му беше на различно мнение. Тя искаше да отклонят поръчката, да се откажат от задачата, но той беше настоял да продължат. Напоследък охранителните камери се множаха едва ли във всеки по-голям град. За да оцелеят в бизнес като техния, трябваше да се пригодят към новите условия. Тя предпочиташе да се оттеглят от професията, а не да се адаптират. Но бяха много млади, за да се пенсионират. Хари беше на трийсет и две, а Аманда — на трийсет. Аманда не беше истинското й име, но заради оперативната сигурност през изминалата седмица той се обръщаше към нея само така. Ключът към дълголетието в техния занаят се криеше в детайлите, малките камъчета, които можеха да обърнат колата: фалшиви документи с високо качество на изработка, банкови сметки и кредитни карти на фалшиви имена. Тук се прибавяше и дисциплината да останеш в ролята, независимо дали си сам или пред други хора.

При сегашните темпове на развитието на бизнеса им трябваха още пет години, за да достигнат желаното финансово ниво и да се пенсионират. Вече бяха спестили няколко милиона, но той не искаше да прекара остатъка от живота си в скучно живуркане. Беше избрал тази професия, защото го привличаше и защото си беше сам шеф. Защото, ако играеше умно, можеше да спечели много пари. Имаше необходимия талант и умения, но само те не бяха достатъчни. Когато залогът беше толкова висок, уменията трябваше да се съчетаят със стремеж към съвършенство.

Тази работа не само го привличаше, но му доставяше и удоволствие. Да, удоволствие. Но не го беше признал пред никого, дори пред нея. Когато отново се повдигнеше въпросът да се откажат и да се оттеглят завинаги, той винаги се оправдаваше, че първо трябва да спечелят повече пари. Но за себе си знаеше, че не иска за нищо на света да се отказва от прекрасната си работа. Най-големият му страх беше не че ще го хванат рано или късно. Той беше уверен в способностите си. Истината беше друга. Подобно на комарджия, привличан от масата с карти или рулетката, той се беше превърнал в роб на тръпката от ловуването.

Нямаше нищо по-вълнуващо от това да дебнеш и да поразиш жертвата си. За целта се изискваха къртовски труд, тренировки и умения. Той беше експерт по стрелба с дългоцевно и късоцевно оръжие. Знаеше точно къде да забие острието на ножа, за да постигне желания резултат — обикновено смърт, но понякога поръчителят поставяше условие жертвата само да бъде осакатена. Знаеше как да борави с юмруци, лакти, колене, пети и дори да убие само с удар с глава. Можеше да управлява самолети и вертолети, а когато опреше до наблюдение и контранаблюдение, беше гений.

И ето сега, стоеше срещу хотел „Хемпшир“ отегчен до смърт. Оставаше му час или по-малко до изпълнението на договора за двеста хиляди долара, а той се прозяваше. Погледна към входа на луксозния хотел и потисна поредната прозявка.

„Хайде, смотаняко. Излизай и да свършваме по-скоро.“

Той говореше с британски акцент, макар и да не беше поданик на кралицата. „Смотанякът“, когото спомена, пътуваше много и, изглежда, нямаше проблеми с харченето на пари. Той обаче имаше проблем с плащането на сметките и догадките на убиеца бяха, че вероятно затова са определили цена от двеста хиляди за главата му. За човек, ядосал опасни хора, този се държеше необичайно спокойно. Особено имайки предвид обстоятелството, че хората, които беше прецакал, всъщност бяха руски мафиоти. През последните години убиецът непрекъснато работеше върху руския си, но езикът му се струваше едва ли не най-трудният от петте други, които владееше перфектно. Не желаеше да работи в бившия Съветски съюз, но старата комунистическа държава и нейните сателити представляваха най-големият разрастващ се пазар за неговия бизнес. Те бяха безмилостни негодници, готови да убият всеки, дръзнал да ги прекара. Искаха да си гарантират възвръщаемост на инвестициите и когато сделката не вървеше както я бяха планирали, първото, което идваше на ума на тези параноици, беше, че са ги измамили. Убиецът предполагаше, че такъв беше случаят и с турчина. Но не знаеше със сигурност. За да разбере, трябваше да задава неудобни въпроси, а той се ръководеше от правилото, че разпитваше само когато много му се налагаше.