Винс Флин - Лиценз за убиване

— Аманда Пул на телефона. — Гласът беше с ясен британски акцент.

— Аманда, мисля да се поразходя малко. Би ли отскочила да видиш дали нашият приятел ще иска да ми прави компания?

— С удоволствие, Хари.

Убиецът зави зад ъгъла, като през цялото време внимаваше да държи брадичката си наведена. В неговата професия съществуваше тенденцията действията винаги да се предвиждат и планират с няколко хода напред. До голяма степен тази тенденция се дължеше на обстоятелството, че повечето от изпълнителите бяха или бивши военни, или бивши разузнавачи. Хари беше от вторите. Когато си работил за правителството на голяма държава, знаеш какво е да разполагаш с неограничени ресурси. По негово време екипировката и оборудването бяха изпитвани многократно, във всякакви условия. Милиарди долари бяха харчени за създаването на по-ефективни средства за комуникация и шифроване. Не по-малко пари отиваха и за нови подслушващи технологии и изключително мощни разшифроващи системи. Което обаче в момента представляваше проблем за Хари. Само американската Агенция за национална сигурност разполагаше с десетки космически спътници, проектирани да вършат само едно — да записват разговорите на хората. Агенцията имаше и най-мощните в света компютри, прибрани в подземия с размери на футболен стадион в щабквартирата им в Мериленд.

Тези суперкомпютри „Крей“ никога не спираха да работят, денонощно филтрираха електронни писма, радиокомуникации и телефонни разговори. Високоспециализирани програми позволяваха на компютрите да отсяват онези прехванати съобщения, съдържащи думи като „бомба“, „оръжие“, „убийство“ и други подобни на всички чужди езици. Някои от съобщенията се обработваха приоритетно — най-вече тези, идващи от Иран, Северна Корея, Ирак, Афганистан или Пакистан. С по-голям приоритет бяха съобщенията от тези страни, прехванати от зашифровани и защитени срещу подслушване канали. И така нещата се въртяха в кръг — едни хора измисляха начини да опазят тайните си, а други работеха върху методите за узнаване на тези тайни.

Всичко това караше Хари да се замисли върху един въпрос. Щом суперсилите, които разполагаха с почти неограничени ресурси и умствена сила, не можеха да опазят тайните си едни от други, какво оставаше за двучленен екип, чийто успех зависеше от съвременните технологии? Отговорът беше прост. Трябваше да избере противоположната посока. Шпионските служби по целия свят не се интересуваха от безобидните разговори между колеги по работа или влюбени. Номерът беше да се движат със стадото и да не се отклоняват от него. Да провеждат комуникацията си като всички останали и да не обсъждат истинската си работа по телефона. Ето защо след като пристигнаха в Лондон, те си купиха нови телефони. Сключиха едногодишни договори с мобилния оператор, въпреки че щяха да използват телефоните най-много една седмица.

Той мина забързано, но спокойно по Сейнт Мартинс Стрийт, след което пресече по Уиткомб. Минути по-късно се озова на северния край на парка. Вероятно турчинът в момента се намираше на няколко пресечки зад него. Щяха да влязат в парка от различни места и да се засекат там, където жертвата обичаше да се спира и да храни патиците, докато говори по телефона. На Малборо Роуд убиецът се натъкна на малкия товарен микробус, зад волана на който се намираше партньорката му. Той бързо отвори задните врати на микробуса. Взе отвътре връзка надути балони и затвори вратите. Микробусът спокойно се отдалечи, докато той прекоси улицата и се запъти към парка.

Тази част от плана го изнервяше. Мъж с официален костюм, с дълго черно палто и връзка с балони не можеше да се види често по улиците. Със сигурност щяха да го удостоят с няколко учудени погледи, но като при повечето неща в живота, и тук трябваше да се направи компромис. Той вдигна по-високо яката на палтото си и продължи с почти долепена до гърдите брадичка и с вдигнати рамене. Трябваше само да стигне с балоните до другата пресечка.

Огледа набързо обстановката. Търсеше да види високата шапка на някой полицай. Стълбът на уличната лампа, който го интересуваше, се намираше веднага след пейката. Отгоре паркът се виждаше като на длан и беше разбираемо защо властите са решили да монтират камерите точно на него. Когато наближи лампата, той забави ход, вдигна високо лявата си ръка и остави пълните с хелий балони да полетят във въздуха. Балоните бяха завързани така, че средният се намираше малко по-ниско от останалите шест и се образуваше нещо като кошница. Тази кошница се насочи и закри обектива на камерата.