Винс Флин - Лиценз за убиване

— Естествено. — Кенеди прибра косата си зад ухото. — Имаш ли някакви идеи?

— Да, една. — Рап извади своето „Блекбъри“. — Малка застраховка. — Натисна няколко бутона и се включи запис на разговора, който беше провел в библиотеката на Конгреса. След няколко секунди спря записа и се усмихна. — Надявам се, не си разочарована от мен?

— Щях да съм разочарована, ако не беше направил записа.

Той закачи обратно устройството на колана си.

— Няма да търпя никакво диктуване на условия.

— Вече им го обясних.

— И как го приеха?

— Виж, Мич, в този град славата ти е надминала и най-смелите фантазии. Забуленото ти в тайнственост минало, внезапната смърт на политици, които вадят компромати срещу теб… Всичко това само засилва усещането за твоята митичност. Хората не смеят да изрекат името ти и говорят за теб шепнешком. И дори тогава се оглеждат уплашено. Приписват ти се неща, с които знам със сигурност, че нямаш нищо общо.

— И откъде си сигурна? — Рап я погледна лукаво.

— Защото когато събитията са се случвали, ти дори не си бил на този континент. Въпреки това хората обичат конспирацията, а ти се вписваш добре в представите им. Суров, мъжествен, имаш красива съпруга, която работи като журналистка в Ен Би Си, най-големият ти покровител е не друг, а самият президент на Съединените щати. Като добавим и споменатата вече кончина на някои политици и информацията за теб, която те са изнесли в медиите, етикета на професионален убиец, който журналистите ти лепнаха… нашата първа защитна линия… С една дума, на Капитолия няма човек, който да не го полазват тръпки, щом стане дума за теб.

— Добре тогава. — Би предпочел предишната си анонимност, но щом някои от по-неразумните политици се страхуваха от него, това не беше чак толкова лошо. — Ето какво е моето условие. Ще се заема с плана, но ще го направя по мой начин. Аз ще подбирам мишените и ще се консултирам само с теб и с никой друг. Ако те имат предложения, нека ти ги предадат първо на теб. Но ще имам право на вето и моето съгласие ще е ключово. Ако сметна дадена операция за твърде рискована или пък мишената не е достатъчно важна… ще откажа.

— Бих могла да ги склоня да се съгласят. Друго?

— Сам ще подбера хората си.

Кенеди кимна. Очакваше, че той ще постави тези две условия.

— И няма да се ограничим само с ликвидирането на известни терористи.

— Как така?

Рап се усмихна.

— Тази част още я доработвам и не съм готов да ти я покажа.

— Няма ли поне да ми подскажеш малко?

— Ще спомена само, че възнамерявам да водя тази война на повече от един фронт, но без да се съобразявам с ничии правила.

— Като малката ти операция в Канада ли?

Той кимна.

Кенеди го познаваше по-добре от който и да е друг, включително и от жена му. Тя го погледна загрижено:

— Само ще ти дам един съвет. Много внимавай, когато работиш в страна, която е наш съюзник. Ако някоя от чуждестранните разузнавателни служби те спипа, че действаш на тяхна територия, ще си имаш много големи неприятности.

Рап се ухили.

— Да ме спипат не влиза в плановете ми.

— Никой не го иска, Мич. — Тя поклати глава. — Никой.

— Знам… знам. Но толкова години все успявах да се измъкна… Нямам намерение сега да се провалям.

— Само бъди предпазлив и действай бавно и леко.

Той поклати глава.

— Времето е лукс, с който не разполагаме. Сенатор Хартсбърг може и да е голям дръвник, но е прав за едно.

— За какво?

— Трябва да ги ударим, преди те да са ни ударили.

Личната карта в портфейла му беше на името на Хари Смит. Това не беше рожденото му име, а просто стандартна предпазна мярка. През последните четирийсет и осем часа беше наблюдавал непрекъснато обекта. Унасяше се, след като мъжът лягаше да спи, и се събуждаше преди него. Беше по-млад, в много по-добра форма и елементът на изненадата беше на негова страна. Беше тренирал дълго и продължително да издържа без сън. Изпитваше силно желание да удовлетвори своите потребности, а тази задача далеч не беше достатъчна. Всъщност задачата дори започваше да му доскучава.

Обектът-мишена беше турски финансист, склонен към опасни авантюри. Особено авантюри с незаконна търговия на оръжие. Притежаваше няколко банки в родината си и имаше дялове и акции в още половин дузина банки из цяла Европа. Напоследък мъжът прекарваше доста време в Лондон и убиецът много добре разбираше причината. В този придобиващ все по̀ оруеловски вид град нямаше и едно ъгълче, което да не се наблюдава от охранителна камера. В света на наемните убийци — професия, в която анонимността е залог за успеха — Лондон не беше много подходящ за работа.