Винс Флин - Лиценз за убиване

— Ама вие направо ме изумявате. Оплаквате се за изхарчените пари, а в същото време решавате да вкарате повече бюрокрация… повече звена във веригата… да забавите оперативната дейност още повече. Да харчите повече пари. Да направите така, че под една разузнавателна информация да се подпишат двайсетина различни началници и директори на отдели, за да стигне тя до президента. Мислите ли, че подобен подход ще разреши проблемите ни?

— Мисля, че ЦРУ пилее парите на данъкоплатците и нещо трябва да се направи, за да се събудят от летаргичния си сън.

Лицето на Рап внезапно стана спокойно и той се облегна назад.

— Сенаторе, може да се изненадате, но съм напълно съгласен с вас.

Признанието му накара двамата политици да млъкнат. Те се спогледаха объркано и тогава Уолш попита:

— Кое най-много ви притеснява в Ленгли?

— Три хиляди души загиват за една сутрин, а никой не е уволнен… — Рап погледна първо към единия сенатор, после към другия. — Виновни или не, някои хора трябваше да се простят с постовете си. И не говоря само за ЦРУ, а също за ФБР, Пентагона, Съвета по национална сигурност, Белия дом, Конгреса, Сената… Цялата ваша култура „покрий си задника“ създаде само политически помагачи, които да ви се притекат при нужда за решаване на партийни проблеми.

— Сега е мой ред да се съглася с вас — отвърна Хартсбърг и обвинително погледна към Уолш.

— Взехме решение — каза в своя защита Уолш. — Няма да търсим изкупителна жертва за случилото се. Единайсети септември беше подготвян дълго и двете партии носят вина, че не го предотвратиха.

— Нямам предвид вашите драгоценни политически партии. Говоря за пречките, които създавате пред хората, които се опитват да си вършат работата.

— Знам. Знам също, че не обичате много политиците, но трябваше да сключим това споразумение, иначе двете партии щяха да се унищожат една друга.

— И кое щеше да му е лошото?

— Противно на това, което си мислите, господин Рап, ние сме загрижени за страната — каза Хартсбърг. — Уверявам ви, че единствено поради тази причина в момента седя тук с вас на една маса.

— Ако имахте възможност, как бихте поправили курса? — попита нетърпеливо Уолш.

Рап реагира с известно подозрение:

— Питате мен… човек без абсолютно никакъв опит в администрацията и без никакво желание да става бюрократ?

— Така е, но вие имате повече практически опит от който и да било друг във Вашингтон.

Той помисли и отговори:

— Ами, не е много сложно. Бюрокрацията е твърде голяма. Получава се обърната пирамида. По-малко от един процент от хората на щат се занимават с оперативната работа. За бога, та преди единайсети септември служителите се занимаваха повече с различията между малцинствените групи, отколкото с Бен Ладен.

— И какво е решението?

Рап сви рамене.

— Постъпете както правят Ай Би Ем, „Дженерал Илектрик“ или другите големи корпорации. Отървете се от тази ненужна тежест. Съкратете бюджета на всеки отдел с десет процента. Пенсионирайте по-рано част от персонала, на други платете по десетина заплати, уволнете ги и им пожелайте късмет. И тогава започнете да изграждате наново тайна разузнавателна служба.

— Колкото и да ми е неприятно да призная… ние с вас — каза Хартсбърг и посочи с пръст първо Рап, а после себе си — мислим абсолютно еднакво.

— Тогава какво ви спира? Вие ръководите комисията… вие държите парите.

— Работим по въпроса, но да се опиташ да промениш нещо в окопалата се вашингтонска бюрокрация не е лесна задача — отвърна Уолш. — В момента търсим някакво временно решение. Предпазна мярка, ако така ви харесва повече.

— Като например?

Сенаторите смутено се спогледаха. Уолш понечи да отговори, после отново се обърна за помощ към млъкналия си колега. Хартсбърг извади брой на вестник „Вашингтон Поуст“ и го постави на масата. На челната страница имаше статия за бруталното убийство на ислямски духовник в Монреал. Сенаторът посочи статията и попита:

— Ние имаме ли нещо общо с това?

Рап дори не трепна.

— Поне аз не знам да имаме.

Хартсбърг се приведе напред и гневно го погледна в очите.

— Това е много лошо.

Рап остана шокиран от думите на сенатора, макар и да не го показа.

Кенеди стоеше до конферентната маса със скръстени ръце и потропваше с крак по пода като Гайгеров брояч. Колкото повече се приближаваше до нея, толкова по-забързано ставаше тропането. Той затвори тежката звукоизолираща врата. Не го очакваше нищо добро. Шефката му беше най-спокойният човек, когото познаваше. Беше непоклатима, професионалистка до мозъка на костите си. А ето как се държеше в момента. Така обикновено го посрещаше жена му, когато беше бясна.