Винс Флин - Лиценз за убиване

Рап реши да започне предпазливо пръв:

— Срещнах се с онези двамата, както ме помоли.

Спря се на половин метър от нея, разкопча сакото си и сложи ръце на кръста. Изпод сакото се показа черната дръжка на браунинга в раменния му кобур.

— Ще говорим за това после. — Тя посочи към масата.

Върху лакираната дървена повърхност бяха разтворени четири вестника. „Ню Йорк Таймс“, „Лондон Таймс“, „Монреал Газет“ и „Вашингтон Поуст“. Във всеки от тях на първа страница беше убийството на Халил.

— Какво се случи по дяволите?

Рап прочете заглавията. Ефектът беше надхвърлил очакванията му.

— В „Монреал Газет“ пише, че е бил почти обезглавен.

Мич хвърли крадешком поглед към шефката си.

— Преувеличават.

— А ти откъде знаеш? — Беше му заповядала другите да свършат мръсната работа, а той само да командва операцията.

Рап реши, че мълчанието е най-добрата тактика в случая.

— Трупът е бил оставен на улицата, за да го видят всички — продължи тя.

— Е… това е вярно.

— Объркана съм. — Тя се намръщи — нещо нехарактерно за нея. — Нали се бяхме разбрали. Точно това — посочи вестниците — исках да избегнем.

— Знам, но нека ти обясня първо.

Тя отново скръсти ръце и още по-енергично затропа с крак.

— Слушам те.

Той въздъхна и погледна към вестниците.

— Четох само „Вашингтон Поуст“. В него не пише нищо за нас. Споменават само, че е бил подозиран в участие в международен тероризъм и че е лежал в затвор във Франция. Само толкова.

— Това е днес. Повярвай ми, утре сутринта ще напишат за всичко останало. Телефонът в отдела за връзки с обществеността вече е загрял. Тази работа ще се разрасне лавинообразно.

— Не мисля така.

— И защо, господин медиен експерт?

— Защото пресата чака звездния си миг. Монреалската полиция засега си държи устата затворена, но това няма да трае дълго. Всъщност готов съм да се обзаложа, че вече е изтекла информация. Но ние ще останем извън подозрение.

Тя сви вежди и го изгледа подозрително.

— Какво си направил?

— Да кажем само, че инсценирахме убийството да изглежда като в пристъп на ярост, а не като професионален удар.

— Искам подробности. — Това беше заповед, а не молба.

— Журналистите не знаят още, че Халил е бил открит с пачка банкноти, натъпкани в устата му, а на стената, на която е бил подпрян, с неговата кръв е била изписана думата „мунафик“.

— Двуличник — преведе си сама Кенеди. — Не разбирам.

— Коулман откри някои интересни неща миналата седмица. Не всички богомолци от джамията му са били доволни от него. Хората от общността са били разтревожени заради призивите му за джихад и вербуването на млади мъже, които е пращал да воюват зад океана. Но има и още нещо, което мюсюлманите, както и повечето хора, смятат за омерзително.

— И какво е то?

— Бил е порноперверзник.

— Какво?

Рап извади от джоба диска, който Коулман му беше дал.

— Скот се промъкна в апартамента му и копира хард диска му. Беше пълен с порнография. Садо-мазо, завързани с въжета жени, педофилия.

— Шегуваш се.

— Напротив. — Той й подаде устройството. — Включи го и се увери сама.

Кенеди затвори очи.

— Ще се доверя на думите ти.

— Имаше и списания. Доста извратени неща.

— И мислиш, че полицията и медиите ще изключат версията за участието ни само заради някакъв порнофетиш? — Поклати глава. — Не знам, Мичъл, струва ми се нереално.

— Има и още нещо.

— Какво е то?

— Тялото му беше, ъ-ъ… — той въздъхна — малко насечено.

Тя силно се намръщи и сложи ръце на кръста.

— Защо?

— Не исках да изглежда прекалено лично.

Кенеди поклати глава.

— Довери ми се, Айрини, знам как мислят ченгетата. Ще го определят като убийство за отмъщение. Ще си помислят, че задникът е обезчестил дъщерята на някого, а вероятно наистина е станало така. Напъхахме парите в устата му и му нанесохме множество прободни рани. Всички тези детайли в крайна сметка ще стигнат и до пресата и на никого няма да му хрумне, че сме замесени.

Кенеди се обърна и отиде в другия край на кабинета. Там имаше дълго канапе и два фотьойла, подредени около правоъгълна маса за кафе със стъклен плот. Рап изчака няколко секунди и я последва.

Тя остана с гръб към него, загледана през прозореца в ярките есенни цветове на долината на река Потомак. Най-накрая отново поклати глава и попита:

— Как мина срещата?

— Необичайно — отвърна Рап и си отдъхна, че смениха темата. — Защо не ми каза какво ще поискат?