Винс Флин - Лиценз за убиване

Беше доволен, че разумът у него се бе събудил и се бе отказал да довърши работата. Да изгуби Клаудия след всичко, през което бяха преминали, щеше да е изключително глупаво. Преди да е станало късно, осъзна, че неговото силно его го е подтиквало да довърши поръчката. Желанието някой ден да стане известен като човека, победил великия Мич Рап, съчетано с вътрешната му потребност да не оставя нищо недовършено, го беше заслепило до такава степен, че не можа да види реалното положение. Професионалистът в него заговори отново, когато минаваше през паспортния контрол на международното летище в Хюстън. Разполагаше с един комплект документи за самоличност, една кредитна карта, почти осем хиляди в брой и не носеше никакво оръжие. Вероятността успешно да види сметката на Рап, който сега вече беше нащрек и под засилена охрана, беше доста малка. Шансовете му да го убие и да се измъкне от Щатите, без да остави следи, бяха близки до нулевите.

В крайна сметка обаче трезвият разум се завърна заедно със спомена от деня, в който случайно се бяха натъкнали на Рап. Луи беше прекарал целия си съзнателен живот сред войници. Мъже, които непрекъснато се обучаваха и подготвяха да влязат в бой и да се бият. Някои притежаваха внушителна физическа сила и присъствие, но бяха тъпи. Луи ги беше използвал като товарни мулета. Караше ги да носят тежките картечници или минохвъргачките. Други бяха слаби, жилави и дребни, но имаха изострени инстинкти или организационни умения. Те ставаха писари, а ако преминеха успешно тестовете за издръжливост, се обучаваха за снайперисти или скаути-разузнавачи. Мускули винаги можеха да се натрупат, а теглото да се стопи. Основните умения можеха да се набият и в най-глупавата глава, но инстинктът беше нещо, което не можеше да се научи. Човек или се раждаше с него, или не.

Докато чакаше на хюстънското летище самолета, който щеше да го отведе обратно в района на Вашингтон, Луи си спомни начина, по който Рап го беше погледнал и как беше вдигнал ръката си в готовност над чантичката на кръста, в която несъмнено беше скрил пистолета си. По-късно бяха разбрали от подслушаните разговори на жена му, че в същата тази сутрин е усетил силна болка. Луи си спомни как жена му разказваше на нейна приятелка, че никога не е виждала съпруга си да изпитва такава болка. Когато Луи обмисляше как да използва травмата в своя полза, на него му убягна обстоятелството, че въпреки жестоката болка благодарение на инстинктите си Рап успя да долови нещо подозрително в онази сутрин на пътя край къщата му. Като всеки хищник той притежаваше изострени сетива и непрекъснато регистрираше и най-малката промяна в заобикалящата го среда.

Когато наближи времето за отлитане, Луи неочаквано се изнерви и започна да губи търпение. Подобно нещо му се случваше за пръв път откакто двайсет и една годишен беше преживял инцидент по време на водолазно обучение. Последвалите му пътувания в океана бяха изпълнени със страх и ако не бяха бойните му другари парашутисти, които стояха зад него и му вдъхваха кураж, без съмнение щеше да се откаже. Единственият му страх, по-силен от този от водата, беше страхът да подведе братята си по оръжие. Но в момента не можеше да разчита на никого да поддържа бойния му дух. Мислите му се върнаха към Клаудия и детето в утробата й. Оттам нататък, без изобщо да се замисли, той отиде и върна билета си на гишето на „Континентъл Еърлайнс“ и го смени с билет за Икстапа.

Погледна надолу към вълните, които се разбиваха в скалите, и се усмихна. Той беше сигурен, че е взел правилното решение. Само като си помислеше, че почти беше зарязал Клаудия, когато тя най-много се нуждаеше от него, и изпитваше срам. Луи непрекъснато се кълнеше, че никога няма да стане като баща си. Да я остави ей така, сама на летището, бременна и душевно травмирана, беше постъпка, която би прилягала повече на баща му.

В далечината нежно се поклащаха платноходки. Това място беше особено. Жалко, че не можеха да останат тук и да създадат семейство.

В този миг Клаудия обгърна кръста му с ръце.

— Защо си станал толкова рано?

— Ходих до тоалетната и реших да изляза малко на терасата и да погледам океана. — Луи се обърна и хвана дланите й. — Това място е страхотно.

— С теб е още по-страхотно.

Те се прегърнаха. Стояха така, загледани в залива. Луи въздъхна и каза:

— Жалко.

— Кое?

— Че трябва да напуснем.

— Защо? — попита тя разочаровано.

— Знаеш защо. Прекалено рисковано е да оставаме на едно място за по-дълго. Особено в момента.