Винс Флин - Лиценз за убиване

Втората възможност беше да се качи на самолета, да отлети за Цюрих и да се оправи със ситуацията бързо и безшумно.

Освен шестчленната си лична охрана тя взе и Маркъс Дюмонд със себе си. Отлетяха малко след десет вечерта и когато пристигнаха в Цюрих, беше десет сутринта. Кенеди не беше уведомила за пристигането си нито американския посланик, нито Рос или президента. Президентът би я разбрал, но не и Рос. На този етап на играта беше по-добре началството да се поставя пред свършени факти, отколкото да се иска разрешение.

Кенеди обаче уведоми ръководителя на швейцарското разузнаване и го помоли да й помогне да избегне паспортния и митническия контрол на летището. Тя му обясни, че има важни дела и че е по-добре посещението й да не се огласява официално. Двама от хората от Управлението, базирани в Цюрих, я чакаха на пистата на летището заедно с Август Бартоломю, ръководителя на швейцарската Служба за външно разузнаване. Кенеди се качи в колата при Бартоломю и гледаше да отклонява темата за целта на визитата й по време на сравнително краткото пътуване до хотела. Тя не знаеше дали Бартоломю е поставил подслушвателни устройства в колата или дали не носи такива в себе си, но и в двата случая не можеше да си позволи да поеме риск. Когато влезеха в хотела, щеше да му обясни какво става. Беше сигурна, че той вече предполагаше, че тя е тук във връзка с едно от двете неща, с които се славеше Швейцария. Така или иначе директорът на ЦРУ едва ли би дошъл дотук заради швейцарския шоколад.

Швейцарците се отнасяха към тяхната банкова система и към неутралитета си много сериозно. Всичко, което можеше да опетни швейцарската безпристрастност или репутацията на швейцарските банки, се смяташе за заплаха за националната сигурност. Ефектът от войната срещу тероризма беше точно такъв. След единайсети септември в Берн и Цюрих се бяха изредили армии от адвокати, дипломати, полицаи и разузнавачи, които настояваха швейцарското правителство да им предаде всички документи, отнасящи се до „Ал Кайда“ или до някои от нейните членове. За швейцарците подобно преживяване беше доста неудобно и неприятно поради немаловажния факт, че те развиваха огромен бизнес със саудитците, а „Ал Кайда“ беше почти изцяло финансирана със саудитски долари. Саудитците държаха на неприкосновеността на личните данни и категорично заявяваха, че ще си преместят парите на друго място, ако Швейцария наруши това им право.

Дипломатическите преговори се точеха до безкрай. Адвокати, работещи за американското Министерство на правосъдието, и колегите им, представящи интересите на гражданите, загубили най-близките си хора в атентатите срещу Ню Йорк и Вашингтон, задръстваха швейцарските съдилища със съдебни искове. В крайна сметка обаче почти две години след атентатите бяха предадени само документи за Осама бен Ладен.

По време на протяжната съдебна битка Бартоломю неведнъж беше казвал на Кенеди, че има и по-добро решение. И по-деликатно. Че в бъдеще е хубаво тя да му звъни директно на него, ако има някакъв проблем. И тя беше решила да постъпи точно така. Със или без неговата помощ, но Айрини нямаше да си тръгне от Цюрих без информацията, която търсеше.

Президентският апартамент в хотел „Бор о Лак“ беше резервиран за една вечер при цена за престоя пет хиляди швейцарски франка. Но Кенеди не мислеше да прекара нощта тук. Апартаментът се състоеше от три спални, две отделни дневни, кабинет, веранда с изглед към Женевското езеро. Бартоломю и Кенеди влязоха в апартамента едва след като членовете на екипа за сигурност на ЦРУ го провериха за скрити микрофони. Тя предварително се извини на швейцареца и накара един от хората си да претърси и него за микрофони. Професионален разузнавач от кариерата, Бартоломю прие молбата съвсем спокойно.

Кенеди поръча кафе на румсървиса и седна, за да обясни на швейцарския си колега какви са плановете й. Тя пропусна някои подробности, но като цяло му каза самата истина. Когато свърши, му подаде списък с имената на хората, с които нейният персонал вече беше установил контакт. През трийсет минути беше насрочена среща с всеки от тях. Първият от тези хора трябваше да пристигне съвсем скоро. Петимата мъже бяха президенти на едни от най-реномираните и влиятелни швейцарски банки. Кенеди попита Бартоломю дали би искал да присъства. Трябваха му две секунди, за да реши. Той й благодари за любезното предложение, след което се извини и си тръгна.

Уговарянето на срещи с тези мъже не беше никак лесно. Техните банки ненавиждаха публичността, а когато ти се обадят от кабинета на директора на ЦРУ и ти кажат, че е в твой интерес да се срещнеш насаме с шефката на най-прочутата шпионска служба в света, ти ще промениш графика си и ще отидеш на срещата. Кенеди не ги подценяваше. Те бяха много умни, много хладнокръвни. Тя разполагаше с богат арсенал от заплахи и щеше да внимава как ще го използва срещу тях. Тези мъже бяха банкери. Едни от най-добрите в света. Трябваше да пазят своята и репутацията на техните банки. Но в крайна сметка едно нещо щеше да натежи на везните.