Винс Флин - Лиценз за убиване

— Това притеснява ли те?

— Не. — Урда погледна назад през рамо към микробуса, в който седяха няколко души. — Бившата ми жена. — Сви рамене. — Дори не я харесвам. Но ще ти кажа нещо: ако някой от тези задници я убие, ще плаща прескъпо. — Афганистанецът посочи към земята. — Стой тук и не мърдай. Аз ще отида да го доведа.

Върна се миг по-късно, като водеше завързан мъж с качулка на главата.

— Накарах да го поизчистят заради теб. Доста вонеше.

Рап махна на Уикър да дойде и да отведе пленника.

— Завържи го на седалката. — Обърна се към Урда отново: — Много ти благодаря за това, което правиш за мен.

— Ти би направил същото за мен.

Рап кимна.

Афганистанецът понечи да си тръгне, но се спря.

— Ако някой ме пита, никога не си идвал тук.

— Точно така.

Пленникът беше облечен в местна носия. Рап рязко смъкна качулката от главата му и разгледа лицето му. Несъмнено беше той. Малко поотслабнал, но беше той.

Онзи присви очи за миг, за да свикне със светлината на кабината. След като видя Рап, лицето на Уахид Ахмед Абдула се изкриви от ужас и страх.

— Какво искаш от мен?

— Нищо — излъга той. Уахид беше участник в терористичен заговор за детонирането на ядрени бойни глави в Ню Йорк и Вашингтон. Рап го беше заловил в Пакистан миналата пролет и лично го беше разпитвал.

— Не ти вярвам.

— Баща ти е много влиятелна личност. Той уреди освобождаването ти. — В известна степен това си беше истина. Бащата на Уахид беше доста влиятелен в Саудитска Арабия. Той също така беше обявил награда за главата на Рап, което по превратностите на съдбата доведе до излизането на Уахид от ужасния затвор, в който беше държан. Рап естествено нямаше намерение да му казва, че баща му го смята за мъртъв.

— Само се успокой. — Отново сложи качулката на главата му. — Ако се държиш добре, утре ще видиш баща си. Извади спринцовка от джоба си и махна капачката от иглата. После хвана завързаните китки на Уахид и добави: — Трябва да ти дам успокоително. Когато се събудиш, ще сме пристигнали в Саудитска Арабия. — Заби иглата в бедрото на пленника и натисна докрай буталото на спринцовката.

Клаудия се беше надвесила над клавиатурата и се питаше дали не си е изгубила ума. Първото писмо й беше достатъчно. Отговорът, макар и рискован, беше очакван. Следващите й действия си бяха направо глупави. И ето сега тя съчиняваше четвъртото си писмо до директора на Централното разузнавателно управление. Това разкаяние влизаше в рязко противоречие с предишната й конспиративна подготовка, но засега то печелеше битката. Разбира се, тя взимаше предпазни мерки: сменяше сървърите и обикаляше виртуалното пространство, писмата се изпращаха от различни места. И все пак си имаше работа с шефката на най-мощната шпионска служба в света. Никой не знаеше какви скрити козове държи в ръкава си тази жена.

Първото съобщение, което беше изпратила преди близо двайсет и четири часа, представляваше кратко прочувствено извинение за случилото се. „Ана Райли загина по грешка, извинявайте. Дълбоко съжалявам, че се захванах с тази работа. Ако искате да разберете кой ме е наел, ще съм на ваше разположение.“ Клаудия дълго мисли дали да подпише писмото от свое име и от името на Луи, но в крайна сметка реши, че не си струва да споменава Луи, тъй като той не беше показал никакво съжаление и дори в момента се опитваше да довърши задачата. Да го включи в извинението, означаваше да продължи да залъгва самата себе си. Изпрати писмото и си легна да спи. Беше събота късно вечерта и Кенеди едва ли щеше да й отговори преди понеделник. Събуди се изгладняла в неделя и си поръча закуска в стаята. Изяде всичката храна, което прие за добър знак. Затова излезе навън и предприе дълга разходка по плажа. Мислеше за родителите си. Стараеше се да избие Луи от главата си. Хрумна й да се обади на родителите си. Когато се върна в стаята си, вече беше взела окончателно решение.

Първо провери всичките си електронни пощенски кутии и видя, че Кенеди й е отговорила. Писмото гласеше: „Откъде да знам, че вие сте необходимият ми човек, а не някой самозванец?“

Клаудия беше очаквала подобна реакция. Помисли около минута върху отговора си и написа: „Ние поставихме проследяващи устройства и микрофони в колата й. Така разбрахме, че той има насрочена операция на коляното за сутринта. Когато тръгнаха за болницата, ние сложихме бензина и зачакахме да се върнат. Моят партньор се беше скрил в дърветата от другата страна на улицата. Тя не трябваше да пострада.“