Винс Флин - Лиценз за убиване

Кенеди получи третото писмо на път за Кемп Дейвид. Обаждането й до Ленгли потвърди, че Ерих Абел е работил за източногерманското разузнаване. Вероятната саудитска връзка съвпадаше с информацията, получена от йорданците. Тя се обади на своя заместник по разузнаването и му нареди да изрови всичко за този Абел. Искаше пълен доклад по случая в неделя, след като се върне от президентската резиденция.

Съвещанието се проведе в нейния кабинет в четири часа и петнайсет минути следобед. Присъстваха заместникът по разузнаването, началникът на отдел „Анализи — Русия и Европа“ и заместник-директорът на Центъра за борба с тероризма или ЦБТ. Четвъртият човек пристигна по-късно. Това беше Маркъс Дюмонд, щатният компютърен хакер и гений на ЦБТ. Той информира Кенеди, че усилията му да проследи мистериозния подател на електронните писма са завършили с неуспех. Кенеди предполагаше, че изходът ще е такъв.

Показаха й снимка на Абел отпреди шестнайсет години. Изложената в продължение на над двайсет минути информация не беше по-нова. Съобщиха й, че главният експерт на Ленгли по Източна Германия и ЩАЗИ се е пенсионирал преди шест години и сега живее в Аризона. Били се опитали да го открият, но той не си бил вкъщи — играел голф и щял да се върне най-рано след час. Местожителството на Абел във Виена беше потвърдено и хората от Управлението в американското посолство бяха поставени в готовност да чакат инструкции от директора.

Последната новина не задоволи Кенеди. Тя искаше да не се шуми много по този въпрос. Хората й можеха да подплашат този Абел и той да си плюе на петите. Тя се обади на шефа на резидентурата във Виена и изрично заповяда, че иска да се проведе само пасивно наблюдение. Това означаваше подслушване на мястото с параболични микрофони и минаване с коли от време на време. Никакви статични от по двама души пред апартамента му. При никакви обстоятелства не трябваше някой от Управлението да установява пряк контакт с Абел. В Австрия наближаваше полунощ. Абел сигурно вече си беше легнал, а до понеделник сутринта Кенеди имаше намерение да изпрати там един от екипите на Дирекцията по операциите.

Даде нови заповеди. Информацията беше стара. Искаше да разбере дали този Ерих Абел е действал на „тихия“ фронт през последните десетина години. Данните трябваше да са на бюрото й до шест сутринта. Преди да си тръгне от кабинета, тя изпрати последно писмо. Не очакваше да й отговорят, но трябваше поне да опита и да продължи диалога. Въпросът й към мистериозния подател беше ясен и точен: „Защо се занимавате с това?“

Айрини имаше известни подозрения. Всичко се развиваше така, както беше измислил Коулман. „Кажете на медиите, че Рап е мъртъв. Убийците ще си получат парите и после, когато обявим, че е жив, онзи, който ги е наел, ще настоява или да си свършат работата докрай, или да му върнат парите.“ Кенеди усещаше, че те вече се хващат за гушите. Този Абел беше посредникът. Ако се вярваше на автора на писмата и наистина саудитците бяха поръчителите, Абел щеше да бъде подложен на силен натиск да им върне парите. Той на свой ред щеше да поиска от убийците да изпълнят задачата или да върнат парите. Тя се питаше дали убиецът или убийците не я използват, за да елиминират Абел.

Прибра се у дома, за да види как е Томи и да поспи няколко часа. Стивън Рап се беше върнал в Ню Йорк. Майка й беше при Томи заедно с дванайсет тежко въоръжени мъже от Службата за сигурност на ЦРУ. Синът й беше уморен, тъй като предната нощ беше спал не повече от шест часа. Въпреки това не преставаше да задава въпроси за Мич. Кенеди му отговори, както правеше винаги в подобни случаи, че не може да му каже подробности, но е говорила с Мич и той е добре. Томи заспа в ръцете й малко след осем часа и тя го занесе в леглото. След като поговори с майка си около половин час, тя провери електронната си поща и също си легна.

Когато започна да чете дългото писмо, се разсъни напълно. Това, което беше написано на двете страници, я изненада. Кенеди го прочете на един дъх, без да спира. По принцип се отнасяше към всичко със силна доза скептицизъм. В нейната професия информацията се проверяваше по няколко пъти, преди да бъде обявена за достоверна. Тази изповед беше изпълнена с факти, чието потвърждение щеше да е мъчително трудно, но дори мнителната Кенеди вече беше готова да повярва в автентичността на написаното.

Тя беше изправена пред две възможности. Първата — да уведоми Държавния департамент и Министерството на правосъдието. По няколко причини изтръпваше само при споменаването на тези институции. Първо, защото това беше проблем на ЦРУ. Някой беше опитал да убие един от хората й и ЦРУ щеше да си реши само проблема. Ленгли беше по-опитен в мръсните игри, а в случая се налагаше да се действа, без да се спазват правила. Ако съобщеше за случилото се на двете министерства, техните служители щяха да прекарат следващите пет години в швейцарските съдилища и щяха да се доберат единствено до няколко банкови сметки на фалшиви имена. Нито един човек нямаше да бъде изправен пред съда и наказан за смъртта на Ана.