Винс Флин - Лиценз за убиване

Успехът на операцията накара Рашид да се замисли. Дали не беше твърде прибързано да премахва германеца? За него не беше характерно да подлага на съмнения заповедите си. Той се възхищаваше на хитрите и решителните личности. Тези две черти бяха най-важни за неговата кауза. Ако отменеше заповедта си, това можеше да се възприеме като слабост и нерешителност — черти, които не се приемаха добре от арабите. Но все пак германецът беше изпълнил успешно и експедитивно задачата си, макар че Рашид очакваше той да се провали. И беше инсценирал убийството така, че да изглежда като нещастен случай. Може би все пак беше по-добре да го остави жив? В края на краищата той му беше полезен.

Рашид слезе по стълбите. Под черната му роба със златно везмо се подаваха лъскавите кафяви ботуши за езда. На главата си беше сложил черна куфия със златен ширит. Черната му брадичка и мустаци бяха поддържани идеално. Изглеждаше впечатляващо. Беше планирал да поязди и нямаше намерение да изневерява на арабската си кръв само защото се намираше в Америка. Долу го чакаха строени слуги в бели туники и черни панталони. Личният секретар на Рашид, облечен в бяла роба и куфия, пристъпи напред със сведен поглед.

— Принц Мухамад, полковник Таиб ви чака в библиотеката. Искате ли да ви донеса кафе?

— Да. — Рашид мина покрай редицата от прислужници и продължи по дългия коридор и оттам към облицованата с дъб библиотека. По рафтовете бяха подредени стари томове с кожена подвързия, а по стените висяха окачени скъпи маслени картини, които придаваха на помещението типично английски стил. Рашид си каза, че ще трябва да отправи оплакване до своя полубрат задето тук няма нито една картина, която да възхвалява Арабия. Подобен пропуск беше непростим. Може би трябваше да купи няколко платна и да ги изпрати като подарък. Трябваше да действа много внимателно, за да държи необходимите му хора на своя страна.

Полковник Таиб беше с черен костюм, синя риза и вратовръзка. Всеки друг на негово място щеше да бъде разкритикуван от принца, че нарушава обичаите. Но Таиб имаше важна задача и беше по-добре да не привлича вниманието към себе си. Полковникът се поклони и го поздрави с необичайно енергичен тон:

— Добро утро, принц Мухамад.

Рашид се усмихна.

— Да, добро е.

Таиб не можа да сдържи радостта си и се ухили насреща му.

Двамата безмълвно споделиха радостта си от смъртта на Рап. Слугите влязоха тихо и им сервираха поднос с арабско кафе и поднос със сладки. Те наляха кафе на Рашид и полковника и излязоха.

Рашид отпи от кафето и с огромно удовлетворение каза:

— Най-накрая премахнахме американеца от пътя ни.

— Да, най-накрая — съгласи се Таиб.

— Разбра ли нещо повече?

— Не, но очаквам вие да разберете, когато пристигне директор Рос.

— Да, но ще трябва да внимавам. Не трябва да ме вижда толкова развълнуван.

— Вие никога не сте развълнуван, принце мой, и освен това, аз ви казах, че Рос и Рап не се понасяха.

Рашид си спомни. Двамата се били спречкали наскоро. Но все пак добре беше да внимава да не издаде радостта си.

— Какво откри за нашия германски приятел?

— Съжалявам, нищо. Той не отговаря на телефоните си, а секретарката му не иска да ни каже къде е.

„Дали не е дошъл в Америка да проследи отблизо ликвидирането на Рап?“ — запита се Рашид.

— Поставили сме под наблюдение офиса и апартамента му във Виена — продължи полковникът. — Рано или късно ще се покаже и ви уверявам, че тогава ще се погрижим за него.

Принцът отиде до големите стъклени врати, водещи към двора на конюшнята. Един великолепен черен арабски жребец с лъскав косъм беше изведен в двора.

— Полковник, не мислите ли, че решението да премахна германеца е прибързано?

Таиб имаше атлетично телосложение, широки рамене и мускулести крака. Беше висок метър и осемдесет и не приличаше на голям мислител. В действителност той беше изключителен тактик, когато ставаше дума за провеждането на подобни операции. Самият той обясняваше умението си да наблюдава бойното поле и правилно да оценява ситуацията с годините, прекарани като защитник в националния отбор по футбол на Саудитска Арабия. Разбира се, той беше ревностен уахабит — задължително условие да влезе в приближения кръг на принца.

— Не съм в положението да ви съдя, принц Мухамад.

Рашид продължи да гледа през прозореца. Усмихна се. Най-много от всичко ценеше лоялността и подчинението.

— Нека днес да направим изключение.