Винс Флин - Лиценз за убиване

Таиб отвърна:

— Не бих се доверил на германеца, но той се оказа доста полезен за нас.

— Защо не би му се доверил?

— Не знам.

— Защото е чужденец ли?

— Вероятно.

Принцът кимна.

— И аз поради същата причина никога не съм му имал пълно доверие, но той се представи отлично.

— Вярно е. Може пък да погледнем на проблема по друг начин.

Рашид се обърна.

— Слушам те.

— Разполагаме ли с друг човек, който да върши за нас същите неща като германеца?

Принцът поклати глава. Вече беше мислил по този въпрос.

— Не.

— Решението да го ликвидираме беше продиктувано от необходимостта да заличим следите си. Изглежда обаче, че той е свършил толкова добра работа, та не е необходимо да се притесняваме за това.

Рашид насочи погледа си към другия край на помещението, от което се излизаше направо в предния двор на имението. Към сградата приближаваше колона от черни коли. Беше директор Рос. Той отдаваше голямо значение на срещата им.

— Остави германеца да живее засега — каза Рашид.

Таиб прие заповедта с лек поклон.

— Рос пристигна. Няма да е лошо да се скриеш.

Таиб напусна помещението и няколко минути по-късно прислугата въведе директор Рос в библиотеката. Беше със сини джинси, каубойски ботуши, фланелена риза и джинсово яке. На принца му се стори, че американецът твърде много се вживяваше в образа на каубой-мъжкар. Но облеклото му беше нищо в сравнение с другата демонстрация на власт — беше довел със себе си четирима от хората си. Рашид погледна към Рос и се намръщи пред спътниците му. Не го подразниха американците, а личният му секретар, който беше въвел четиримата. Той правилно изтълкува погледа му и деликатно изведе охраната навън.

Рос накрая разбра, че е дошъл на среща с кралска особа и че принцът не обича компанията на по-нисшестоящи от него. И за да прикрие гафа, той реши да продължи с програмата си, сякаш нищо не се е случило:

— Принц Мухамад, не мога да изразя благодарността си, задето отделихте от времето си. Много държах да се видим.

— Аз също. И ви благодаря за поканата. Иначе нямаше да се включа в делегацията.

— Напразно. Вие винаги сте желан в Америка.

Рашид искаше да му каже, че и той е винаги желан в Саудитска Арабия, но в интерес на истината не беше.

— Много сте любезен.

— Само искам да подчертая, принц Рашид, че не подценявам значението и важността ви за Саудитска Арабия… Кралят може да е сърцето на страната ви, но вие сте душата. — Рос остана доволен от себе си. Беше репетирал тази реплика, докато не постигна съвършенство в драматизма.

Рашид се изуми. За пръв път американец го ласкаеше, а не го напътстваше и не се държеше надменно с него. Макар и да беше напълно съгласен с Рос, досега не беше споделял това с никого. Когато беше сам обаче, не минаваше и ден, в който той да не се олицетвори като душата и основите на саудитския народ. Може пък оценките за новия директор на Националното разузнаване да не бяха съвсем верни.

Слугите отново влязоха с прясно кафе и сладки, като отнесоха предишните, макар и да не бяха докоснати. Рашид направи знак на Рос да седне. Слугите тихо наляха две чаши с кафе и също толкова тихо се изнизаха от стаята.

Принцът повдигна робата си и седна на канапето точно срещу американеца. Рос си сложи сметана и захар в кафето и отпи от него.

— О, вие, арабите правите най-доброто кафе в света.

Рашид се усмихна, но си помисли: „Вярно е, но вие разваляте вкуса, като сипвате сметана и захар.“ Обаче каза само:

— Благодаря.

— Позволете да бъда искрен с вас, принц Мухамад.

— Разбира се. — Той се облегна назад.

— Единайсети септември беше нещастно събитие и за двете ни страни. Прибързани оценки и решения последваха трагедията… Някои от тези решения бяха, меко казано, погрешни и несправедливи.

Рашид не беше много приказлив, а когато общуваше с чуждестранни величия, беше направо безмълвен.

— Решението на моето правителство да настоява за свалянето ви като вътрешен министър също беше погрешно — продължи Рос. — За което искам да ви се извиня.

Арабинът отново беше сварен неподготвен. Отношенията му с американското правителство бяха толкова обтегнати след славните героични актове срещу тях, извършени на единайсети септември. Дори и в най-оптимистичните му мечти на него не би му хрумнало, че янките ще искат да поднесат извиненията си. Той бавно отпи от черното кафе и каза:

— Думите ви са много трогателни, директор Рос.

— Според мен те са доста закъснели и аз го казах на президента.