— Имахме желание да подготвим цял филм — каза снизходително, — но аз настоях пред съдружниците си, че първата ни изява трябва да бъде семпла… защото проектът ни никак не е такъв. Рекох по този начин да засиля контраста, така да се каже. Затова ви представям серия от снимки и схеми, които ще илюстрират думите ми…
Знаете, че космосът е необятно място, простор с изключително далечни разстояния. До най-близката звезда светлината пристига за повече от четири години. Съвременните космически апарати, дори в рамките на Слънчевата система, пътуват много месеци до набелязаните си цели. Според един от проектите за достигане на обект извън нашата планетна система, трябвало да се построи термоядрена ракета с пет степени. Горивото постъпва в реактора, превръща се там в плазма и ускорява кораба с една постоянно поддържана тяга, която на борда би се усещала като гравитационно привличане, обратно на посоката на движение. Схемата на полета е симетрична, тоест до средата на пътя корабът се засилва, а после обръща тягата и пристъпва към фаза на гасене на скоростта си. Тази скорост, в зависимост от дистанцията и поддържаното ускорение, може да достигне до стойности, близки до седемдесет и пет — деветдесет процента от скоростта на светлината, а дори и повече. Разбира се, в така описания от мен апарат времето за достигане до целта на мисията за външния наблюдател на Земята ще е минимум равно на разстоянието до целта, изразено в светлинни години. Всъщност, наблюдателят „ще види“ края на полета след два пъти по толкова време, защото информацията, сиреч сигналът от кораба, ще достигне планетата ни след същия брой години — това е смисълът на мерната единица „светлинна година“. Но за екипажа и приборите в звездолета ще измине по-къс срок вследствие на релативистичните ефекти и в съгласие с формулите на Айнщайн. По време на полета кораба ще го връхлита силно разреденият междузвезден газ, който при подобна скорост обаче ще е доста сериозен фактор, застрашаващ целостта на апарата. Затова звездолетът е снабден със специални противорадиационни щитове, освен това той „обстрелва“ сектора право по курса с дезинтегратори, които превръщат в заредени частици всякакво случайно озовало се на пътя струпване на вещество… като например облаци газ, блуждаещи метеорити, отделни едри молекули дори. Отклоняващо поле доразчиства пътя на кораба през бездната на космоса…
Кое му е лошото на този набързо скициран от мен проект за междузвезден полет? Първо — също като ракетоносителите „земя-орбита“, звездолетът е за еднократно ползване. Горивните му холдери се опразват и се изоставят в междузвездното пространство, запазвайки същата скорост, каквато са имали в момента на отделяне. Там, където ще пристигне корабът, няма да има промишленост, която да го снабди с нови резервоари, нито да ги напълни. А, да, любопитното е, че при втория, забавящ етап на полета, отработените степени на звездолета ще ИЗПРЕВАРВАТ целия апарат, като ще продължават дрейф по посока на целта на мисията. Тук има една възможност да се монтира апаратура за близко разузнаване, а дори и пионерни совалки, които ще пристигнат първи до „мишената“. Но, това е подробност. Вторият проблем на термоядрената междузвездна ракета е по-лош. А именно — според елементарни инженерни разчети, извършени по формулите на Циолковски, при пет степени необходимата маса ще се разпределя както следва: ако полезният товар е един тон, петата, най-горната степен ще тежи около тринайсет тона, четвъртата — двайсет и пет, третата — сто и седемдесет, втората — хиляда сто и петдесет, а първата, която, съответно, ще изгори в самото начало, се нуждае от обща маса десет хиляди тона…
През залата прелетя ропот. Борис се ухили.
— Да, съгласен съм с вас — рече жизнерадостно. — ТВЪРДЕ разточително. За изпращане до друга звезда на полезен товар от един тон, трябва да похарчим близо 11 360 тона… Но нека си представим същата ракета, чиито холдери са изградени от свръхплътен лед. И това даже не са резервоари, а гигантски ледени кристали, в молекулната структура на които са включени изотопи на лития и хелия… или смес деутерий–тритий, деутерий–хелий-3, които са същинското гориво за термоядрения реактор на кораба. По този начин се отърваваме от теглото на тарата, реакторът „изяжда“ целия айсберг, предназначен за първа, втора и така нататък степен БЕЗ ОСТАТЪК. Нещо повече — нажежената плазма, която ще излита като реактивна струя, ще бъде подложена на силно разрушително поле от уредба, наречена „мезонен деструктор“, като по този начин отделните йони от плазмата се разбиват на още по-малки частици и се увеличава скоростта на изтичане. Мислите ли, че това би решило проблема с „разточителството“?
Читать дальше