Винс Флин: Врагът сред нас

Шошан зави по коридора с количката пред него. Вървеше прегърбен и с наведена глава, но под прошарените му вежди очите му бяха нащрек и внимателно оглеждаха пътя отпред. Сигналът беше даден. Петнайсет месеца живот под прикритие щеше да приключи по един или друг начин до двайсет и четири часа. Шошан дори не си позволяваше да мисли за оттегляне. Самата мисъл, че отново ще види своя любим Израел, беше достатъчна да го накара да излезе от тази подземна гробница още днес и да прати по дяволите мисията. Но той не беше извървял толкова път за нищо. Трябваше да проследи операцията да се осъществи докрай. Дори и това да означаваше неговия собствен край.

Вляво отпред се отвори врата и в коридора излязоха двама мъже. Шошан хвърли бегъл поглед към единия, после към другия. Този вляво разпозна веднага. Казваше се Азад Ашани и ръководеше МРС — Министерството на разузнаването и сигурността. Мъжът до него беше като призрак. Преследваше го вече четвърт век. Той беше убил чрез терора си хиляди израелци. Шошан стисна силно дръжката на количката, за да потисне шока си. Наистина ли го беше сполетял такъв невероятен късмет? Шошан овладя нервите си и погледна отново към слепоочията и челото — две черти на лицето, които беше почти невъзможно да се променят. Той беше. Шошан се зае да пресмята в ума си как да се възползва от подаръка, който му изпращаше съдбата. Беше дебнал и гонил Имад Мухтар на три континента, но само два пъти беше близо до успеха. И ето ти сега стоеше пред него лице в лице, в тъмния коридор на иранския ядрен завод в самия ден, отреден за неговото разрушаване.

— Засега не съм впечатлен от твоите мерки за сигурност — каза на фарси мъжът отдясно.

Шошан забави крачка и почти се спря. Али Фарахани, шефът на сигурността, се присъедини към двамата в коридора и застана на пътя на Шошан. Шошан бутна количката към стената и зае възможно най-пасивната поза, която можа, което не беше лесно предвид факта, че всяка клетка от тялото му искаше да грабне отвертката от количката и да я забие в окото на Мухтар.

— Искам да започна с реактора — продължи терористът със заповеднически тон.

Шошан се шокира дори от споменаването на думата „реактор“. Иран полагаше огромни усилия да заблуди света, че реакторът се намираше в Натанз, на около сто и двайсет километра оттук. Той обаче знаеше, че истинското местонахождение беше под тях, но досега не беше чул никой в комплекса да говори толкова открито за това.

Фарахани затвори вратата на кабинета. По лицето му беше изписано крайно недоволство.

— Тази част от територията на комплекса е забранена за теб — отвърна той.

— Нищо не е забранено. Ако искаш, ще се обадя на президента, но ще му кажа колко си некомпетентен и ще се погрижа да те прехвърлят на границата с Афганистан, където до края на кариерата ти ще се разправяш с онези диваци.

Фарахани се поколеба. След като обмисли възможностите си, той погледна Мухтар смирено.

— Последвай ме.

Тримата тръгнаха по коридора и подминаха Шошан. Никой не му обърна внимание. Шошан си отдъхна и погледна часовника си. Трябваше да чака за потвърждение и тогава да задейства плана, но как можеше да се откаже толкова лесно от този дар на съдбата? Имад Мухтар, виновникът за толкова много бомбени атентати и смъртта на безчет невинни жертви, беше влязъл в обекта, който Шошан имаше задачата да унищожи. Офицерът от Мосад не можеше да махне с лека ръка на подобна възможност. Разбира се, шефовете му в Израел щяха да го разберат. Шошан ускори крачка. Предстоеше му много работа. Особено ако искаше да ги спипа в реакторната зала.

Търпението не беше сред силните черти на Стю Гарет. Според самия него именно затова и се беше издигнал до големия успех. Той беше решителен и обичаше да командва хората, като че ли бяха шерпи. Искаше от тях резултати и нямаше навика да хвали сътрудниците си. В бизнеса на политическите консултации и управление на кампании той беше царят. Никой друг жив конкурент не можеше да се похвали с две успешно прокарани в Овалния кабинет кандидатури. Неговата способност да ръководи кампания като диригент оркестъра му беше спечелила почти митична аура в медиите и кръговете на Демократическата партия. Опонентите му, от друга страна, го смятаха за най-коварния и непочтен неморален негодник, участвал някога в американската политика.

Гарет носеше репутацията си като почетна значка. Щом противниците му бяха толкова тъпи, че да следват правилата, вината си беше изцяло тяхна. Той беше специалист и изключителен практик по най-подмолните техники. За него политиката приличаше на партизанската война. Затова и често прибягваше до тактиката „удряй и бягай“ и често даваше заповеди в този дух на членовете на екипа си. Настъпвай в атака и никога не отстъпвай. За нищо на света не си признавай прегрешенията нито пред журналистите, нито пред опонента си. Изборите са състезание, което се провежда в сравнително сбит период от време. Често Гарет спасяваше положението само благодарение на инерцията си. Като тичащ към голлинията играч по ръгби. Тази негова безкомпромисна настройка му служеше добре в политиката, но щеше да го подведе в едно друго отношение. В игра, в която залозите бяха много по-високи.