Винс Флин - Врагът сред нас

— Добро утро, директоре — прекъсна ги влезлият Стилуел.

— Здрасти, Стан.

— Току-що ми се обади Роб. Ашани е кацнал и е на път за мястото. Време е да вървим.

Рап се обърна към Макдоналд:

— Дай ми пет минути аванс и не спирай за нищо на света.

— Няма.

Мич се усмихна на Кенеди.

— Желая ти късмет. Аз ще съм наблизо за всеки случай.

Улицата беше блокирана от двата края от полицейски патрулни коли. Едната от колите, синьо-бяла на цвят, отби в страни и даде път на колоната на Ашани. Трите коли спряха точно пред кафето. Ашани отвори вратата и щом кракът му стъпи на тротоара, маскираните от охраната мигом се разпръснаха и заеха позиции. На Ашани тези мерки му се струваха малко пресилени. Продължи към кафето заедно с шефа на охраната и човека от ЦРУ. Заведението беше малко — десетина метра на дължина и четири-пет метра на ширина. Подът беше облицован с правоъгълни бежови плочки. В местата, където минаваха повече хора, настилката беше потъмняла от сиво в черно, а целият под беше изхабен. Ашани се огледа. Белите стени бяха придобили жълт оттенък от дима в залата. Неволно се сети за белите си дробове, но за щастие вече се чувстваше много по-добре. Дано докторът да се окажеше прав и да не му останеха трайни увреждания.

— Да ви поръчам ли нещо за пиене, господин министър? — попита го Ридли. — Директор Кенеди трябва да пристигне всеки момент.

— Да, бих искал чай, моля.

Ридли погледна въпросително към шефа на охраната на Ашани и онзи кимна с глава.

Ашани доближи една от масите по̀ към дъното на залата и седна на синия стол от фибростъкло. Накани се да провери за подслушвателни устройства, но размисли. Американците бяха толкова напреднали в техническо отношение, че само щеше да си загуби времето. По-вероятно беше да използват лазери или микрофони с насочено действие, за да подслушат разговора им. Ридли се появи с чаша чай и бурканче с мед. На Ашани му се стори доста интересно, че ЦРУ знаеше за предпочитанието му да пие чая с мед, но не го показа външно. Благодари му и тъкмо щеше да сипе от меда в чашата, когато видя американската си колежка с нейния антураж.

Ашани остави меда и се изправи. Един едър мъж с автомат влезе в залата преди Кенеди, огледа, отмести се настрани и направи жест на директора на ЦРУ, че може да влезе. Кенеди прекрачи прага на кафето и свали големите си черни очила.

Ашани се беше срещал лично с директора на ЦРУ два пъти досега. Според нейното досие, с което той разполагаше, тя беше на четирийсет и шест години, най-младият ръководител на американската шпионска централа и първата жена начело на организацията. Имаше докторска степен по арабистика и живееше разведена с един син на възраст около десет години. Ашани знаеше за тази малко известна подробност, защото преди няколко години Мухтар и неговите животни от „Хизбула“ се бяха обърнали към него с предложение да отвлекат момчето. Азад тогава реагира много остро и отказа дори да разгледа възможността за подобна операция.

— Директор Кенеди, приятно ми е да ви видя отново — поздрави Ашани и протегна ръка.

Кенеди се усмихна.

— Иска ми се срещата ни да беше при други обстоятелства, министър Ашани.

— Моля, казвайте ми Азад.

— Само ако вие се обръщате към мен с Айрини.

— Разбира се. Седнете, моля — той махна към стола срещу него. — Да ви поръчам ли нещо за пиене?

— Малко чай няма да откажа. — Кенеди придърпа стола и седна. Ашани погледна шефа на личната си охрана и му кимна към бара, а после отново седна на мястото си. Изгледа лицето й няколко секунди. Стори му се спокойна и уравновесена. Или умееше много добре да се справя със стреса, или беше много добра актриса. Заради липсата на бръчки около очите й предположи, че е първото.

— Не е необходимо да носите хиджаб заради мен — каза той.

— Не ми пречи — отвърна Кенеди. — Като момиче носех такъв.

— Живяла сте в чужбина? — Ашани се престори на изненадан, макар и тази подробност от биографията й да не беше тайна за него.

— Да, в Кайро, Дамаск, после в Бейрут.

Ашани кимна и продължи с преструвките.

— Но… сигурна съм, че знаете за Бейрут.

— Какво за Бейрут? — попита я той с наивна физиономия.

— Не съм дошла тук да отварям стари рани, но смятам, че е много важно да сме искрени един към друг, ако искаме да намерим решение на създалата се бъркотия.

Ашани се поколеба, след което отговори:

— Съгласен съм.

— Тогава ми е трудно да повярвам, че като министър на иранското разузнаване вие не знаете, че баща ми загина при атентата срещу американското посолство в Бейрут през 1983 година. — Кенеди се изкуши да добави, че атентатът беше извършен от „Хизбула“ и финансиран от Иран, но нямаше нужда да казва очевидното. Ашани много добре знаеше кой беше виновен за зверския терористичен акт и също толкова добре знаеше, че и Кенеди знае.