Винс Флин - Врагът сред нас

— Защото смятаме, че хората като вас, Азад, не са малко. Порядъчни хора, които искат да сложат край на ненавистта и насилието. Кой знае кой ще дойде на власт след една втора революция. Каква е гаранцията, че няма да са по-големи фундаменталисти и няма да мразят повече Запада от сегашното правителство? Горчивият опит ни е показал, че икономическата нестабилност в Близкия Изток само благоприятства религиозните фанатици, проповядващи омраза. Искаме да възкресим персийската нация и персийската гордост. Искаме да вземете в ръце съдбата си. Искаме да видим прогреса ви в науката и здравеопазването. Искаме да ви видим благополучни и преуспели. Ако не за друго, то най-малкото за да престанете да ни обвинявате за всеки ваш провал.

По лицето на Ашани се изписа силно напрежение и концентрация. Всичко, което Кенеди каза дотук, беше самата истина. Но да убедиш в правотата й хората, чиято власт се крепеше на омразата към Америка, щеше да е неимоверно трудно.

Кенеди се досещаше какво си мислеше шефът на иранското разузнаване.

— Знам, че е рисковано. Затова аз съм тук, а не държавният секретар Уика. Президентът изпрати мен, защото ви познава и защото съм доказала, че двете ни страни могат да си сътрудничат добре.

— Всичко това е вярно, но подобна крачка ще е прекалено голяма за нас.

— Каква алтернатива имате, Азад? — Кенеди посочи с ръка улицата отвън. — Това ли искате? Коли-бомби и вражди между религиозни фракции, отвличания и непрекъснати кръвопролития? И двамата знаем, че страната ви е по-близо до тази апокалиптична картина, отколкото моллите биха признали.

Със сведени очи Ашани бавно кимна.

— И какво е вашето решение тогава?

Ашани не се съмняваше, че предложението на Кенеди е възможно най-оптималното решение, но трудно щеше да убеди в това Върховния водач. Той се върна мислено към Аматула. Нафуканият президент би побеснял от гняв, ако чуеше за американското предложение. Все пак имаше известен шанс Върховният водач да приеме предложението като възможност за народа да избегне години на болка и страдания. Накрая Ашани за сетен път погледна директора на ЦРУ в очите и каза:

— Искрено се надявам страните ни да постигнат трайно приятелство и тази среща да влезе в историята. Длъжен съм обаче да ви предупредя, че ще ми бъде много трудно да спечеля на наша страна Върховния съвет.

— Знам, че ще е трудно, но в името на двете ни нации ще се моля за успеха ви.

Капитан Пийт Халбърг беше пръв кандидат за язва. Четирийсет и петгодишният випускник на военноморската академия в Анаполис никога не избухваше и не губеше самообладание. Нито със съпругата си, нито с шестте си деца, а още повече с членовете на екипажа. Халбърг трупаше стрес, като го прибираше в стомаха си, като му помагаше и със силно кафе. Обикновено най-малко десет чаши на ден.

Единствената му утеха бяха двайсетте минути с боксовия чувал, които прекарваше в двигателния отсек на подводницата. Това, а също и шишенцето антрацитни таблетки, които поглъщаше за седмица. Тази сутрин специално атмосферата на мостика беше доста мрачна.

Командването на която и да е подводница беше изпълнено със стрес, но в същото време даваше и голямо удовлетворение. Командването на най-новата американска бързоходна нападателна подводница само по себе си вече отреждаше място сред избраните. ВМС на САЩ бяха поверили на Халбърг шедьовър на техниката за два милиарда долара и му бяха дали да командва сто трийсет и четиричленен екипаж. Плаването минаваше рутинно до преди два дена, когато получиха съобщение от Командира на отряд подводни сили или КПС 54. Заповядано им беше да се отделят от ударната група на самолетоносача „Дуайт Д. Айзенхауер“, който патрулираше в Персийския залив и да се насочат към Оманския залив. Там Халбърг и екипажът му трябваше да дебнат и да следят една от трите ирански подводници клас „Кило“, която спешно беше излязла от пристанището.

Малко след полунощ те последваха по маршрута му либийски танкер, зареден със суров петрол, през Ормузкия проток и навлязоха в дълбоките води на Оманския залив. Със своите сто двайсет и пет метра „Вирджиния“ беше по-дълга с пет метра от дълбочината на плавателния канал. На света нямаше друг клас подводници, които можеха дори само да се доближат до техническите характеристики на „Вирджиния“. Нейните възможности обаче не бяха безгранични. Халбърг и екипажът му облекчено въздъхнаха, когато стигнаха до дълбините на Оманския залив. Силата на „Вирджиния“ се състоеше в нейната невидимост, огнева мощ и скорост. За да се възползва от тях обаче, й беше необходимо пространство за маневриране. Ако Персийският залив можеше да се оприличи на магистрала с шест платна по време на сух слънчев ден, то Ормузкият проток беше тъмна и тясна уличка по време на тъмна дъждовна нощ. Широк едва четирийсет и три километра в най-тясната си част, протокът беше осеян с острови и гъмжеше от плаващи кораби. Повечето от съдовете бяха дълги по триста метра супертанкери. Теченията бяха силни и при малко отклонение от основния мореплавателен път, непредпазливият капитан можеше да се натъкне на множество неотбелязани на картите останки от разбити кораби.