Винс Флин - Врагът сред нас

Нещо не изглеждаше както трябва. Той прокара длан по гъстата си черна коса и се почеса по брадата. Погледът му се премести върху втория монитор, показващ четири различни зрителни ъгъла на улицата. Полицаите при северната барикада се държаха изнервено и дори сприхаво. Решено беше да не им се съобщават подробности за срещата. Още повече, че единият от участниците в тази среща беше директорът на ЦРУ. Условието на иранците силите за охрана да не включват американски военни малко усложняваше нещата.

Местните полицаи бяха най-подходящия заместител за противодействие при евентуални безредици. Поне така мислеше Ридли. Рап обаче си имаше собствено мнение по въпроса. Полицията като че беше по-загрижена за онова, което ставаше вътре в охранявания периметър, отколкото да следи какво става извън него. Работата им беше да наблюдава пешеходците и да не позволява на коли да се приближават до пропускателния пункт.

За щастие в това време на деня нямаше много пешеходци. Местните гледаха да стоят настрана от полицейските постове поради простата причина, че тези пунктове бяха най-удобните мишени за атентаторите-самоубийци. Докато Рап се опитваше да обхване мислено ситуацията в нейната цялост, пристигнаха още две полицейски коли. Бяха пикапи, всеки от които оборудван с тежка петдесеткалиброва картечница на покрива на кабината. Двете петдесеткалиброви картечници притежаваха внушителна огнева мощ. Картечарите носеха бронирани жилетки и маски на главите. С изключение на тази защита те бяха напълно уязвими в откритите пикапи. Идеална длъжност за полицай-новобранец, който си въобразяваше, че е непобедим зад тежката картечница. В действителност обаче те представляваха много удобни цели. При евентуална престрелка нямаше да издържат дълго, стоящи на открито в тези пикапи. Всеки що-годе сносен стрелец щеше да ги свали с първите изстрели. Рап забеляза, че картечарите също се вълнуваха повече за ставащото в периметъра, отколкото извън него.

Мич погледна изображението на двамата мъже, които осигуряваха транспорта на министър Ашани. Те бяха паркирали от другата страна на улицата, срещу кафето и срещу колите на американските им колеги. Понеже бяха облечени в нормални цивилни дрехи и носеха маски на главите, Рап предположи, че са или от отряда „Кудс“, или от местната шиитска милиция. Всички бяха въоръжени с автомати АК-74. Разбираше защо членовете на милициите трябваше да крият лицата си, но щом и полицаите го правеха, това красноречиво говореше за царящото в града беззаконие.

Рап потупа Стилуел по рамото и му каза:

— Привижда ли ми се или полицаите и онези там с качулките едвам се сдържат да не открият огън едни по други.

— Не — отвърна Стилуел без да отлепя очи от екрана — не ти се привижда нищо. Стара история. Повечето от ченгетата са сунити, а онези с качулките — шиити. Те са като запалянковци на „Янките“ и на „Ред Сокс“. С тази разлика, че се мразят от много по-дълго време.

— „Янките“ и „Ред Сокс“ не се убиват едни други.

— Може би щяха… ако живееха в един град.

На Рап видяното определено не му се понрави. Последното, което сега им трябваше, беше Кенеди да попадне в престрелка между двата враждуващи лагера.

— Може ли да се има вяра на тези типове от милицията?

— Какво имаш предвид?

— Откъде да знаем дали няма да открият огън?

— Не можем да сме сигурни.

— Страхотно.

— Мич, единствените хора в града, на които имам доверие, са моите кюрди.

Рап погледна долу пред сградата, към полицаите.

— Дори и в полицията ли се съмняваш?

— Най-вече в тях.

— Не говориш сериозно.

— Напротив. Те са едни от най-корумпираните групи в проклетия град. Ако започне стрелба, вероятността да избягат е повече от петдесет процента.

— Тогава защо сме ги повикали?

— Защото нямаме много алтернативи.

— По дяволите.

— Мич, ситуацията не е толкова лоша, колкото ти изглежда. Тези долу нямат никаква представа кого охраняват. Известно им е само, че ще получат тлъсти парични премии от нас, ако всичко мине безпроблемно.

Рап погледна монитора с още по-голяма тревога.

— Виж ги тези двамата идиоти. Насочили са картечниците не накъдето трябва.

Стилуел поклати глава.

— Тук не съществува такова нещо като стрелкова дисциплина. Не минава и ден без да ми се наложи да кажа на някой идиот да свали надолу цевта на оръжието си. И пролетниците всички се разкарват нагоре-надолу със заредено оръжие, със свален предпазител и с пръст на спусъка. Случайните изстрели са толкова чести, колкото и автомобилните катастрофи…, а те не са добри шофьори.