Винс Флин - Врагът сред нас

Ашани от известно време чувстваше, че правителството е под изключително силно напрежение, но за нищо на света не би си признало. Колегите му от Върховния съвет за сигурност или бяха твърде изолирани от ставащото, или се бяха обкръжили с подмазвачи, които им казваха само неща, каквито те биха искали да чуят. Това важеше най-вече за Аматула. Той самият вече вярваше на собствените си, многократно повтаряни лъжи и не се съмняваше, че и другите са повярвали.

Поражението в ООН беше доста болезнено. Освен че Съвета за сигурност отложи разглеждането на проблема за по-късен момент, обвиненията на Америка за вътрешен бунт, който Иран се опитва да прикрие, предизвика засилено внимание. Плахият опит на външния министър Салехи да парира удара с оправданието, че Вашингтон е изфабрикувал и фалшифицирал информацията, само влоши положението. Протестът на Салехи на фона на мощната реч на Уика се стори вял дори и на Ашани. Международните медии бълваха истории, които за първи път от революцията насам поставяха под въпрос способността на правителството в Техеран да се задържи на власт. Протестите в северните провинции нарастваха, а от неговите хора постъпваха съобщения за Техеран, че атмосферата на улицата е накалена до крайност и може да се възпламени при най-малката искра.

По един характерен начин върховният водач се беше отдръпнал, като предпочиташе да се занимава с бъдещето на религията в страната. Ашани подозираше, че Насири нарочно се дистанцира от потъващия кораб и беше дал на Аматула въжето — или да се спаси, или да се обеси. Според Ашани Върховният водач се опитваше да издигне позицията си на духовен ментор до такива висоти, че да не пострада, ако Аматула не успееше да спечели подкрепата на международната общност и не удържи контрола над населението. Нощес с коктейли „Молотов“ бяха подпалени няколко банки. Аматула постави силите за сигурност в повишена бойна готовност и им заповяда да арестуват всеки подозрителен.

Хеликоптерът зае хоризонтална позиция и започна да се спуска към площадката до реката. Ашани хвърли поглед към Имад Мухтар, който надничаше през илюминатора и говореше по мобилния телефон. Сякаш ситуацията не беше достатъчно тежка, ами сега трябваше да слуша и съветите на Мухтар. Шефът на военизираното крило на „Хизбула“ беше удобно оръдие за някои неща, но в никакъв случай не и да съветва иранския президент по време на изострена криза. Прекалено грубоват и недодялан беше, за да предлага решения за толкова сложни и деликатни проблеми. Дори и в светлината на случилото се в Организацията на обединените нации, Мухтар продължи да настоява за военна кампания срещу Израел и Америка. Когато Ашани го попита защо толкова много иска да разпали война, Мухтар отсече, че виновни или не, тези две страни са извлекли изгода от взрива и затова трябва да бъдат наказани. След като не намери съмишленик в лицето на Ашани, той се обърна към Аматула и му каза, че като нанесе ответен удар по евреите и американците, иранският народ ще демонстрира, че ги смята за виновни.

— А ако те решат да отвърнат на удара? — зададе следващия си въпрос Ашани.

Мухтар го погледна мрачно и поклати глава.

— Те не биха искали да се бият с нас. Повярвай ми.

Докато Ашани си припомняше съвещанието от миналата вечер, той не можеше да се отърве от неприятното усещане, че Америка ще окаже натиск. Никой от Върховния съвет нямаше представа колко несигурно беше положението. Ашани буквално усещаше заплахата във въздуха. Надигаше се гражданско неподчинение. Все повече и повече жени се гримираха и обличаха с модерни маркови дрехи, показващи повече от плътта им, отколкото моллите можеха да изтърпят. Назряваше голям сблъсък и този път Ашани подозираше, че народът ще се надигне много по-мощно срещу строгата и сурова политика на неговите управници. Аматула щеше да продължи да прави каквото смяташе, че е необходимо, за да продължат да действат порядките, установени от неговата прехвалена революция. Само това му оставаше и само това си знаеше. Беше вложил прекалено много усилия, за да се примири с провала й. Щеше да се опита да я спаси дори и да беше безнадеждно.

Заповедта Ашани да вземе със себе си Мухтар на толкова деликатна мисия беше доказателство, че Аматула беше изпаднал в крайно отчаяние. Двамата бяха намислили нещо и Ашани беше сигурен, че каквото и да беше то, само щеше да влоши още повече ситуацията. Ашани беше уведомен, че ще има придружител, едва сутринта. Той веднага се обади в Президентството, за да попита защо се налага подобна мярка. Когато най-накрая го свързаха с Аматула, той отговори, че Мухтар трябвало да разговаря с командира на „Хизбула“ в Мосул. Онзи разполагал с много важна информация, според която взривът в комплекса в Исфахан бил диверсия, дело на американците. Ашани се запита какво ли точно се беше случило, след като той си беше тръгнал от Президентството в дванайсет и половина през нощта. Цяла вечер Аматула повтаряше, че Америка е изфабрикувала доказателствата, представени пред ООН, което в собствените му разбирания доказваше, че те са унищожили комплекса с невидимите си бомбардировачи. Сега изведнъж той обръщаше курса на сто и осемдесет градуса като твърдеше, че ядреният завод е бил обект на диверсия. Нещо тук не се връзваше.