Винс Флин - Врагът сред нас

И сякаш режисирано по сценарий, щом маскираният говорител приключи с речта си, сигналът прекъсна и на екрана се появиха снежинки. В залата сякаш още отекваха думите: „С унищожаването на исфаханския комплекс ние отбелязахме началото на края на тези тирани. С тази акция ние поставяме началото на борбата в името на истински правдивия Ислям и в името на демократичен Иран.“

Очуканият Кътлас се движеше по почти пустата улица. Заради бронята по нея колата вървеше като костенурка. Слънцето още не беше изгряло и над града се стелеше сива пелена. Рап беше престоял в Мосул само два дена, за което време Стилуел беше сменил колите четири пъти. Сегашната кола вонеше на цигари и на някаква друга неприятна миризма, която Рап не можеше, а и не искаше, точно да определи. По пода бяха разхвърляни смачкани кутии от безалкохолно, стиропорени чаши и опаковки от сандвичи, а пепелникът беше препълнен с фасове, изпушени до филтъра. Самият Рап беше прибягвал до този трик няколко пъти. Нещо като версия на Пепеляшка. Създай илюзията, че си отнесен и тъп мърляч и хората щяха да ти обръщат малко или никакво внимание.

Да бъдеш шеф на ЦРУ в Мосул изискваше деликатен подход. От една страна трябваше да работиш активно на улицата, за да събираш информация и да изграждаш агентурна мрежа, но от друга, трябваше да си непрекъснато нащрек за собствената си безопасност. Алтернативата беше да си седиш зад относително сигурните стени на най-близката американска база и местните да идват при теб един по един. Но човек не можеше да добие представа какво в действителност се случваше в района, ако не излезеше навън и не се смесеше с местното население. Стилуел прекрасно си даваше сметка, че трябва да е навън, за да може да се натъкне на ценна находка — нещо, благодарение на което мнозина офицери от външното разузнаване бяха направили главоломни кариери. Хората тук се деляха на три основни категории. В първата бяха онези, които бяха вдигнали ръце от властта. В Ирак това означаваше да ти е писнало от корупцията и насилието. Тези обикновено бяха най-читавите. Добри хора, които не можеха повече да стоят безучастно и да гледат как терористи, бандити и обикновени престъпници се разхождат безнаказано из квартала им. Вторият тип бяха хората, които целяха да обменят информация за нов живот в Америка или за пари в брой. При тях можеха да възникнат известни проблеми, тъй като много често говореха онова, което човек искаше да чуе от тях. Третата и най-трудната група бяха търсещите отмъщение. Тъй като не можеха да решат спор или взаимоотношения с конкурента или съдружника по бизнес или пък конфликт със съседа, тези хора се обръщаха към ЦРУ и засипваха врага си с какви ли не обвинения. Най-често обвинителят не беше по-добра стока от обекта на обвиненията, а понякога дори и по-лоша. Стилуел отдавна беше преустановил разговорите с този тип хора.

Най-рискованата част беше, че за да си върши добре работата, трябваше да открие вратите си за всички, за да знаят хората къде да го намерят. Проблемът беше в това, че по този начин се излагаше на показ като мишена, а в град като Мосул, с всичките тези враждуващи фракции, всеки един американец, да не говорим за служител на ЦРУ, представляваше апетитна цел. Стилуел полагаше немалки усилия за сигурността си. Никога не преспиваше повече от две нощи подред на едно и също място, често сменяше колите и се преструваше на нископоставен служител, който нямаше почти никаква власт. Беше си създал въображаема шефка на име Лейди Ди, която по описание наподобяваше повече Маргарет Тачър отколкото покойната принцеса. Тя командваше всички агенти и разполагаше с неограничена власт. Стилуел беше само обикновен служител и посредник. Срещите му обикновено се провеждаха в едно от многото градски интернет кафета или на някой от откритите пазари. Имаше половин дузина кюрдски телохранители, опитни бойци и изключително лоялни към ЦРУ.

Колата спря на червения светофар на кръстовището. Бяха тръгнали на юг към летището, за да посрещнат Кенеди и съпровождащата я група. Градът постепенно се оживяваше. Неколцина улични търговци разпъваха сергиите си, а движението по улиците започваше да се усилва. Стилуел се огледа настрани. Тъкмо мислеше да потегли, но една жена, покрита от главата до глезените с черно фередже, тръгна да пресича, хванала от двете си страни за ръка по едно дете. Момченцето беше облечено в джинси и пуловер, а момичето носеше хиджаб — мюсюлмански шал. Майката погледна напред през тесния процеп за очите. Момчето, на около пет, и момичето, с няколко години по-голяма от него, погледнаха право към Рап и се усмихнаха. Рап им отвърна също с усмивка, помаха им с ръка и в същото време се помоли да преживеят деня, без да бъдат осакатени или убити. Ислямистите не уважаваха ни най-малко човешкия живот.