Винс Флин - Врагът сред нас

— Ако знаех, че си се преместил да живееш на толкова красиво място, щях да планирам да поостана по-дълго.

— Винаги си добре дошъл тук и можеш да останеш колкото поискаш. — Масуд стисна дланта на Рап и топло се усмихна. — Не мога да изразя благодарността си към теб и към страната ти за това, което направихте за кюрдския народ.

— Аз също не мога да изразя благодарността си за твоята лоялност и подкрепа.

— Удоволствието е взаимно. — Масуд погледна над рамото на Рап. — Здрасти, Роб. Как си, приятелю?

— Благодаря, добре, Масуд. А ти и семейството ти как сте?

— Добре. Благодаря ти, че попита. Макар че всеки път, когато този тип се появи, се налага да заключвам дъщерите си. Направо са луди по него.

Ридли също се здрависа с Масуд.

— Мога да наредя да го кастрират, ако искаш.

— А, кастрация. — Масуд сърдечно се засмя. — Би било чудесно.

След като смехът утихна, Рап запозна Дюмонд с останалите, след което Масуд ги разведе из къщата. На няколко пъти се спираше, за да им показва шедьоври на изкуството, които беше купил, както и такива, с които се надяваше да се сдобие. Домът приличаше повече на малък палат отколкото на къща. Вътрешните стени бяха направени от варовикови блокове, а над левия край на обширния коридор-антре доминираше голямо стълбище с черни железни перила. Стените бяха покрити с антични гоблени и картини. Групата стигна до верандата точно на време, за да наблюдава красивия залез. Целият град Мосул се разгърна пред краката им заедно със сенките на спускащата се вечер.

От вътрешността на къщата навън бяха изнесени и подредени мебели, до които чакаха в готовност двама прислужници. На масата бяха сервирани питиета и ордьоври. Всички насядаха и Масуд лично мина до всеки от гостите, за да му предложи пура от кутията си. Когато слънцето се скри зад хоризонта на запад, на верандата изнесоха лампи. След като всички си запалиха пури, Масуд се настани в огромното си комфортно кресло и погледна към Рап с дяволита усмивка.

— Предполагам си наясно за ненавистта ми към Аматула.

— Да — отвърна Рап.

— И знаеш, че нищо не би ме зарадвало така, както шансът да го видя унижен.

— Ставаме двама.

— Което означава, че на драго сърце ще ти помогна с каквото мога. Разкажи ми по-подробно за плановете си.

Рап остави на масата чашата с уиски и протяжно дръпна от пурата „Монтекристо“.

— Искам да обмислиш всичко много добре. Може да стане опасно.

Масуд изръмжа с презрение към задочния противник и поклати глава.

— Не се боя нито от иранското правителство, нито от страхливците от бригадите „Бадр“.

— Много добре познаваш историята им и си наясно, че те не се колебаят много-много да ликвидират враговете си.

— Аз пък няма да се побоя да им дам заслуженото. Ако това, което ми каза Стан, е вярно, — Масуд посочи към Стилуел — и сега ти се е удала възможността сериозно да натриеш носа на оня негодник, да го изобличиш в поредната му лъжа, тогава и аз искам да участвам.

— А НМИ? Трябва ли да го съгласуваш с тях?

— Мога да говоря с тях, но няма да го направя. Виж, с МЕК ще разговарям. Ако не греша, те ще са ни от по-голяма полза за твоя план и повече може да им се вярва.

— Съгласен съм.

— Ще подкрепим всякакви действия, насочени към разклащането на правителството на Аматула.

— А за награда какво ще искате?

Масуд погледна неловко и се намести в креслото си.

— Досега бяхте много добри с нас.

— И вие с нас.

— Бихте могли да ми помогнете с някои неща, но не искам да измествам акцента сега. С вас сме съюзници и преследваме едни и същи цели. И ние, и вие ще имаме изгода от това.

— Вярно е.

— А сега ми обясни какъв е планът ти. С нетърпение чакам да чуя подробностите.

Рап вдигна чашата си за тост и каза:

— Ето какво ще направим.

Ашани погледна часовника си. Ако шофьорът му се справеше с натоварения трафик, щяха да стигнат на време. Министърът на разузнаването отвори малко шишенце успокоителни, които му беше дал лекарят и глътна няколко хапчета наведнъж. В интервала между заседанията на Съвета той се бе върнал в кабинета си в Министерството на разузнаването и беше уточнил детайлите. Срещата му с Кенеди трябваше да се състои следобеда на следващия ден в Мосул. Там се бяха срещнали за първи път. Всички освен него бяха настръхнали от напрежение. Дали спокойствието му не се дължеше на хапчетата? Шефът на охраната му не се радваше много на цялата тази прибързаност и припряност и настояваше да му дадат повече време да проучи терена. Това не изненада Ашани — хората от охраната по принуда бяха параноици. Наложи се спокойно да им обясни, че не е хубаво да се месят, защото американците най-малко биха искали точно в този момент да възникнат усложнения.