Винс Флин - Врагът сред нас

Един по един насядалите около масата отвърнаха утвърдително. Дори Ашани. Въпреки здравословното му състояние на него му предстоеше утре сутринта да пътува до Мосул. Ако не проведеше разговора с Кенеди и то колкото се може по-скоро, ситуацията можеше да излезе извън контрол.

Като шеф на резидентура в Мосул Стилуел можеше да се движи много по-свободно из града, отколкото колегите му в Басра и Багдад. Шефът на резидентурата в Басра живееше в базата на летището и беше подложен на постоянна опасност от отвличане или убийство. Шефът на резидентурата в Багдад рядко напускаше очертанията на американизираната „Зелена зона“, а когато го правеше, обикновено ползваше за целта хеликоптер.

Стилуел обичаше да държи по всяко време три тайни квартири. На всеки няколко месеца той взимаше под наем нова и закриваше една от предните две. Всичките квартири бяха в безлични, двуетажни тухлени или измазани къщи с високи стени и здрави порти. В тях Стилуел разместваше солидна охрана от наемници-специалисти по сигурността и никога не оставаше на едно място повече от две нощи поред. Той непрекъснато променяше графика си на движение и работа, за да обърка всеки, който би се опитал да го отвлече. Десетки наемници и редови граждани на Мосул биваха нападани и отвличани за откуп. Едва половината от тях оставаха живи. Труповете на другата половина биваха откривани най-често на повърхността на реките. От време на време Масуд организираше контраследене на Стилуел, за да види дали някой не върви по петите му. Преди няколко месеца хората на Масуд хванаха местен бандит, който се беше приближил твърде много до Стилуел и го пратиха в болница със счупена челюст и два счупени крака.

Докато колоната прекосяваше Тигър по моста, Стилуел вкара в час Рап за последните събития около Масуд:

— Тази къща се опитва да я вземе от три години.

— Защо точно нея?

— Разположена е на източния бряг на реката. Там има повече земя и насилието е по-малко. Освен това е по-близо до иранската граница, което не знам защо, но е много важно за него. — Стилуел посочи на север. — Виждаш ли ей онова парче земя до другия мост, с дърветата? Прилича на парк, нали?

— Да.

— Това е новото му имение. Преди е принадлежало на един от братовчедите на Саддам. Той е държал монопола върху производството на текстил в Северен Ирак. С помощта на Саддам е използвал хората като роби да работят във фабриките му. Предполагам, че е печелел доста добре.

— Успяхме ли да го уцелим с някоя бомба по главата?

— Не. Отпътува за Йордания седмица преди началото на войната. Явно се е надявал, че ще може да се върне. Преди няколко месеца окончателно загуби надежда и продаде имота на Масуд.

Минаха на другия бряг и завиха на север. Километър и половина по-късно свиха по един тих път и след като изминаха няколкостотин метра по него, стигнаха до масивна стоманена порта с пазачи отпред. Те познаха Стилуел, усмихнаха се и му помахаха. После дадоха сигнал и високата три метра и половина стоманена порта се разтвори.

— Няма ли да ни претърсят? — попита Рап.

— С Масуд сме близки и те ми имат доверие.

Докато караха по трилентовата вътрешна алея, Рап за първи път зърна къщата. Беше впечатляваща.

— Когато бях миналата година тук, не си спомням да беше толкова заможен. Да не би да участва и в друг бизнес освен търговията с авточасти втора употреба? — с подозрение попита Рап.

— Може и да участва в някои неща.

— Например?

— Оръжие.

— С оръжие ли търгува?

— По-скоро финансира. Посредничи при сключването на сделките.

— Нещо друго?

— Братовчедът на Саддам… онзи, от когото купи къщата.

— Да.

— Той купи и бизнесът му.

— И определено на много изгодна цена.

Стилуел спря пред масивния портал на фасадата.

— Тези сунити от години мамеха и се подиграваха с хората. По никакъв начин не им симпатизирам или съчувствам.

Рап слезе от колата и къщата и паркинга отпред се разстлаха пред него в пълния си размер. Да, Масуд Махабад със сигурност се беше уредил много добре.

— Мич — поздрави го Масуд от една пътека, покрита с чакъл, която сякаш водеше към градина, парк или нещо подобно. Масуд беше висок метър и седемдесет и тежеше над деветдесет килограма. Косата му беше почти цялата сива, а той самият беше превалил шейсетте. Облечен беше в риза с къс ръкав. Рап тръгна към него.

— Благодаря, че измина толкова път, за да ме видиш — добави Масуд на перфектен английски и протегна ръка за поздрав.