Винс Флин - Врагът сред нас

Ашани сам беше помагал при съставянето на тези искания. Предвид пълното разрушение на обекта те смятаха, че са напълно справедливи и в интерес на истината той хранеше известни очаквания, че американците ще платят. Следващото искане трябваше да стресне Израел. Ашани не вярваше Тел Авив да се съгласи, но си струваше да се опита. Салехи настоя Израел да признае, че притежава ядрен арсенал и да разреши на инспектори от ООН пълен достъп до своите ядрени обекти. Когато чу това, израелският представител в Световната организация изглежда наистина се стресна.

Тук Салехи трябваше да приключи с речта си, но той отпи от чашата с вода и каза, че има да добави още нещо. Започна с трагичния инцидент, при който ракета, изстреляна от американската фрегата „Винсенс“ беше свалила и унищожила пътнически самолет на „Иран Еър“, полет 655. Тогава загинаха двеста и деветдесет души, шейсет и шест от които — деца. Продължи с изброяването на половин дузина граждански и военни съдове, потопени от САЩ. Осъди продължаващата подкрепа на Вашингтон за Израел и репресиите и потисничеството срещу палестинския народ. Заяви, че страната му няма да търпи повече изнудването и шантажа от страна на единствената световна суперсила.

Изглежда Салехи подготвяше почвата за някакъв драматичен обрат.

— Тази организация — продължи иранският външен министър — досега никога не е успявала да ни защити. Сега отново бяхме нападнати от двата ни най-яростни противника и няма да оставим престъпленията срещу суверенния ни народ безнаказани. Ето защо до четирийсет и осем часа ще наложим забрана за преминаване на всички американски и израелски кораби през Ормузкия проток. Всеки опит за нарушения на тази забрана от страна на съд, плаващ под американски или израелски флаг, ще се счита за акт на обявяване на война и ще бъде посрещнат от наша страна с решителни действия.

Залата се изпълни с развълнуваните и оживени коментари на присъстващите. Салехи направи секундна пауза, след което продължи с войнствената реторика:

— Когато Съединените щати и Израел признаят вината си за това вероломно и подло нападение срещу държавния суверенитет на Иран и сторят необходимото, за да гарантират, че ще си получим исканите репарации и компенсации, тогава ще отворим отново протока.

На Ашани му трябваха няколко секунди да асимилира това, което беше чул. Значи Аматула нарочно беше запазил в тайна от него последното искане, тъй като добре съзнаваше, че е твърде дръзко. Съветът за сигурност без съмнение щеше да гласува по отделно за всяко от исканията, а назначените разследвания щяха да се проточат с месеци, но затварянето на протока можеше да ускори целия процес и резолюцията да мине много по-бързо. Но можеше и да доведе до ескалация, от която Ашани се боеше, че страната му няма да има никаква полза. Министърът на разузнаването хвърли поглед към президента. Аматула доволно кимаше пред телевизора, което никак не изненада Ашани. Азад отново беше обхванат от неприятното предчувствие, че Аматула преднамерено се стремеше към конфронтация в Залива.

Рап беше седнал в залата заедно с Ридли, Стилуел, Масуд и един от племенниците на Масуд. Всички с интерес гледаха телевизионната емисия на живо пряко от седалището на ООН в Ню Йорк. Вместо да пият чай и вода, те пиеха бира и пушеха пури. Рап от опит знаеше, че от иранците можеш да очакваш всякакви странности. Особено от президента им. В известна степен те бяха причудлива кръстоска от дипломати от ерата на Студената война по подобие на съветските и южноамерикански разбойници от типа на венецуелския Хуго Чавес. Те, например, никога не се колебаеха да повдигнат въпроси като този за свободата на пресата и да осъждат налаганите от Съединените щати ограничения, натрапчиво предлагайки в същото време собствената си „откритост“. Затварянето на Ормузкия проток за американските кораби обаче беше ход, който дори и Рап не беше предвидил. Медиите трудно можеха да изобличат в лъжа някой, който говореше за спазване на човешки права и свобода на словото. В тази област винаги имаше поле за маневриране, увъртане и шикалкавене. В случая обаче нещата бяха поставени пределно ясно. Самолетоносач, плаващ в широкия едва трийсет километра Ормузки проток, беше мишена, която нямаше как да не улучиш.

Международните води си бяха международни води. Всеки имаше право да се движи в тях. Иран притежаваше акваторията с широчина двайсет километра от бреговата ивица и нито сантиметър повече. Докато американските съдове не прекрачваха тази линия, иранците нямаха право да предприемат каквото и да било. Поне така беше на теория, но Рап имаше основания за съмнение. Техеран обичаше да пише собствени правила, та дори и да ги пренаписва. Те бяха самото олицетворение на принципа: „Добрата пропаганда не се нуждае от факти“.