Винс Флин - Врагът сред нас

— Май си прав.

— Готово ли е всичко?

— Ъхъ. Той ни чака в дома ми. Дай ми този багаж. — Стилуел погледна над рамото на Рап и забеляза Ридли — Хей, шефе, какво е положението?

— Кофти — изръмжа Ридли.

— И аз се радвам да те видя. — Стилуел взе двата куфара на Рап и ги прибра в големия багажник на седана. — Шефе, защо не се качиш при Майк във втората кола? Не очаквам проблеми, но ще е глупаво да ги улесняваме по този начин.

— Стан — обади се отново Рап и посочи Дюмонд. — Запознай се с Маркъс.

— Здрасти, Маркъс, дай да сложа в багажника тези куфари. — Стилуел вдигна първия куфар и за малко не го изпусна. — Леле, какво носите вътре, бе?

— Оборудване.

— Не думай.

Рап отиде до задната част на колата, където се бяха събрали останалите.

— Роб обясни ли ти всичко? — попита той Стилуел.

— Не много подробно, но разбирам какво си намислил.

— И?

— Страхотно е, харесва ми.

— А Масуд?

Масуд Махабад беше главният водач на МЕК в Мосул.

— И той смята, че е страхотно.

— Можем ли да разчитаме на него?

Стилуел хвърли фаса на земята и извади нова цигара от смачканата кутия.

— Масуд е може би най-благонадеждният човек тук.

— Хубаво. Ще ни трябва ли малко повече хардуер за пътуването? — Рап имаше предвид оръжие.

— Не, няма да спираме.

— Сигурен ли си? — недоверчиво попита Рап.

— Ако така ще се почувстваш по-добре, върви отпред. — Стилуел повдигна края на ризата и показа пистолет „Глок“ с два резервни пълнителя. — На тавана е прикрепена едрокалибрена пушка, а под таблото на шофьора е скрит картечен пистолет P-90.

— Това ми стига. Да потегляме.

Ридли и Дюмонд се качиха във втората кола, а Рап се настани в първата при Стилуел. Веднага щом седна отпред, Рап бръкна под таблото и измъкна оттам картечния пистолет. Оръжието, конструирано по схемата „булпап“, беше с малки размери, отличаваше се с изключителна точност при стрелба и беше специално предназначено за тесни и затворени пространства. Рап издърпа затвора, за да провери дали има вкаран патрон в цевта, след което върна оръжието на мястото му.

— Нападали ли са те, откакто си тук? — попита Рап, след като потеглиха и се насочиха към портала.

— Няколко пъти, още когато се движехме със Събърбани. — Стилуел поклати глава. — Доста глупаво беше от наша страна. Те бяха като едни големи дебели мишени. — Шефът на резидентурата хвърли поглед към Рап. — Вече за нищо на света не се качвам в такъв.

— Хитър ход. Тази врата ми изглежда доста тежка. Да не сте поставили бронирани плочи?

— Да. Всъщност Масуд ми направи тази услуга. Неговият бизнес с авточасти в момента направо процъфтява. В допълнение към това се занимава и с брониране на стари автомобили като този.

Излязоха от главния портал и заописваха зигзази между бетонните бариери, докато накрая не излязоха на главния път. Стилуел зави на север и изгаси цигарата в пепелника. После извади от жабката чиста боксьорска гума за уста и я показа на Рап. Сложи я в устата си и даде газ до дупка. Големият осемцилиндров детройтски двигател заръмжа като разярен звяр.

— Оттук започва най-опасният участък от маршрута ни. Прилича на шампионата „Индикар 500“, само че с бомби.

Раи бързо си закопча колана и попита:

— А гумата за какво ти е?

— Тия хора са едни от най-лошите шофьори в света. Един от нашите попадна в катастрофа преди няколко месеца. Толкова силно го удариха, че при удара си отхапа езика.

Рап изгледа Стилуел да не би да се занася с него. Щом обаче забеляза побелелите кокалчета на пръстите на приятеля си, с които той беше сграбчил волана, реши, че всичко е напълно сериозно. Стисна здраво дръжката на вратата и се помоли наум.

В отвратително настроение, Имад Мухтар огледа недоволно правоъгълната маса. Тъй като беше човек на действието, нищо не го тормозеше така, както да слуша разни мекушавци да говорят баналности и да сипят празни обещания. Всеки път се получаваше така с тези самохвалковци. Ще изтласкаме Израел в морето. Ще унищожим цялата страна, ще я заличим от картата. Ще накараме американците да си платят. Ще… ще… Само обещаваха, а в действителност не си мръдваха пръста, за да изпълнят и една стотна от заканите си.

Мухтар страшно много искаше акциите му да надхвърлят рамките на Израел. Малката еврейска страна вече му беше станала скучна и показваше признаци на слабост. Старата гвардия там постепенно отмираше. Онези, които помнеха за неизпълнените закани на арабите си отиваха, а на тяхно място идваха млади евреи, на които им беше писнало от нападения и атентати, от кръвопролития и убийства. Толкова им беше писнало, че се бяха хванали като удавници за сламка в илюзията за някакъв мир. Мухтар не изпитваше и капка уважение към тях. Той може и да мразеше техните прадеди и бащи, но имаше респект към тях — към тези твърдоглави и упорити негодници. Младото зелено поколение — както в Тел Авив, така и в Бейрут — с техните айподи и мобилни телефони, постепенно губеха националната си идентичност.