Винс Флин - Врагът сред нас

Мухтар беше в надпревара с времето и технологията. Никой друг от присъстващите тук, в конферентната зала на Аматула, не разбираше какви промени стават по границите на страната им. Те до такава степен си бяха повярвали в Ислямската революция, че дори приемаха собствената си пропаганда за истина. И вярваха, че печелят войната на Изтока срещу Запада. Мухтар обаче беше реалист. Броят на загиналите американски войници в Ирак беше смешно малък в сравнение с предишните конфликти. Последния път, когато Иран воюва с Ирак, умряха един милион души. Така или иначе обаче, те трябваше да накарат американците да се изтеглят възможно най-скоро. Ефектът от окупацията им беше твърде сериозен, за да не му обръщат внимание.

Телевизията, радиото, интернет, мобилните телефони и зачестилите пътувания размиваха границите между раси и етническа принадлежност. С всеки следващ ден, в който американската военна машина оставаше в Близкия Изток, правоверните мюсюлмани губеха за каузата все повече младежи, които падаха жертва на изкушението от капитализма и комерсиализацията. Разширяваше се икономическият просперитет, както и влиянието на имигриралите през десетилетията араби от Ливан и Палестина в Европа, Америка и Канада. Този просперитет ги обезкървяваше, лишаваше ги от сърдитите млади мъже, нужни им, за да продължат борбата. Доволните от живота юноши не желаеха да постъпват в редиците на атентаторите-самоубийци. За щастие, саудитците и пакистанците продължаваха да доставят за Ирак достатъчно на брой млади мъже, чиито мозъци бяха промивани във финансирани със саудитски пари медресета. Атаките на атентаторите, колкото и незначителни в стратегически план да биха те, пречеха на американците да установят мир и стабилност. Трябваше да открият нов фронт, да ударят янките в носа и да ги принудят да се изтеглят. Ако не го стореха, рискуваха да допуснат заразата на икономическия просперитет да се разпространи още по-широко. А случеше ли се това, хората щяха да изгубят куража да се бият.

Дърдоренето продължи, като всеки следващ съветник на Аматула се стараеше да надскочи в обещанията и заканите преждеговорящия. Търпението на Мухтар беше на изчерпване. Аллах със сигурност му беше отредил по-различна съдба. Защо иначе би го оставил жив след ужасната атака срещу ядрения комплекс? Изкара първия ден в болницата, натъпкан с болкоуспокояващи. Дробовете още го боляха от кашлицата. Когато Аматула изпрати да го повикат, той охотно се съгласи да се махне от болницата и да се отърве от досадните изследвания и човъркания на лекарите и сестрите. Ако знаеше обаче, че съвещанието ще протече по този начин, би предпочел да си остане в леглото.

Генерал-майор Дадрес, главнокомандващият въоръжените сили, се отрече от думите си, че само да даде заповед, неговата брегова артилерия ще потопи цялата американска армада в Залива. Сега твърдеше, че макар и да причини големи жертви на Съединените щати, подобен агресивен ход би се счел за обявяване на война и би повлякъл след себе си сериозен отпор.

— А това, което те ни причиниха, как го наричаш? — попита го Аматула с полуусмивка. — То не е ли обявяване на война? Да си седим и да оставим нападението им безнаказано, така ли?

— Не, разбира се — отвърна генерал Дадрес, стремейки се да прозвучи трезво и разумно. — Но действията ни трябва да са адекватни и пропорционални.

Мухтар отметна глава назад и изръмжа недоволно. Аматула и съветниците му се обърнаха към него, за да видят какво беше ядосало грубоватия лидер на „Хизбула“.

— Какво има? — попита ги Аматула, леко развеселен от случилото се.

— Слушам и не вярвам на ушите си — отвърна Мухтар без изобщо да направи усилие да скрие недоволството и отвращението си от болшинството присъстващи. — Адекватно, пропорционално… дрън-дрън. Във войната няма равни пропорции. Бяхме нападнати от Израел и Америка без да сме им давали повод. Правехме точно това, което и Израел, но преди тридесет години, когато създаде свои ядрени оръжия в противоречие с резолюциите на ООН и Международната агенция за атомна енергия. Тъкмо затова и те имат най-малкото право да постъпват така с нас.

На вратата се почука и след миг влезе Азад Ашани. Министърът на разузнаването огледа масата и събралите се около нея. Накрая спря очите си върху Аматула и каза:

— Извинете, че не можах да дойда по-рано.

— Казаха ми, че си в болницата.

Ашани се хвана за опора за един от празните столове.