Винс Флин - Врагът сред нас

Ашани ги попита дали противовъздушната отбрана е засякла контакт с радар преди или след нападението. Двамата заместници отвърнаха противоречиво. Третият се намеси и каза, че от разговор с ирански пилот от ВВС научил, че онзи бил видял израелски самолети в района. В момента това беше новина номер едно по всички телевизионни канали. Ашани нареди на заместника си веднага да повика този пилот и да провери дали не преувеличава в разказа си, в стремежа си да се изкара герой. Персийците имаха уникалната способност да се замесват в национални кризи като тази. Ашани изрично нареди на заместник-министъра да предупреди пилота, че ще го хвърлят в затвора и ще го изтезават безмилостно, ако разберат, че ги е излъгал.

Ашани тръгна от министерството за седалището на Върховния водач в осем и петнайсет вечерта. Когато пристигна, го цепеше ужасно главоболие. Знаеше, че беше причинено от предстоящото съвещание. Играта с прехвърлянето на топката (и вината) щеше да се разиграе в пълен размах. Напереният президент щеше да е безкомпромисен. Обикновено Ашани пазеше мълчание на подобни съвещания, особено когато присъстваше и Върховният водач, но тази вечер щеше да е по-различно. Мисълта, че днес за малко не беше загинал, надделяваше над всякаква предпазливост и тактичност. Обзет от нов пристъп на кашлица, той се запита дали инцидентът не го беше лишил от двайсет и пет години от живота му. И дали нямаше през следващите година-две да се мъчи при всяко вдишване. И за какво, в името на какво? Това беше главният въпрос. За нещо, срещу което той се беше противопоставял от самото начало. Той ги беше посъветвал да не се стремят към създаването на атомна бомба на всяка цена. От известно време виждаше, че Аматула и неговите сподвижници няма да донесат нищо добро на бъдещето на Иран, но тази вечер чувствата му изкристализираха и избиха на повърхността. Ашани реши, че повече няма да си мълчи и да позволява на Аматула да изопачава фактите.

Кабинетът на президента на борда на „Еър Форс-1“ беше разположен до конферентната зала, само на крачки от нея. Тази близост даде на Рап само няколко минути размисъл върху личността на главнокомандващия както и защо така внезапно се беше заинтересувал от него. На четирийсет и шест, Аликзандър се смяташе за един от най-младите избраници за Овалния кабинет. Хората като него биваха лесно обиквани, но Рап хранеше дълбоко недоверие към всички политици. Прекалено често тяхната партия и политическата им кариера бяха за тях с по-висок приоритет от националната сигурност. Агенции като ЦРУ служеха за сметище, на което се изхвърляха всички проблеми. Служителите на управлението често биваха използвани и от двете партии като пионки в играта им. Ако дадена операция минеше успешно, заслугите се приписваха на политиците, ако обаче се случеше провал, те бързо си измиваха ръцете с Ленгли. Не винаги ставаше така, разбира се. Рап познаваше неколцина сенатори и конгресмени, на които можеше да се разчита. Мъже и жени, които знаеха как да държат под око разузнаването и в същото време да си държат езика зад зъбите.

Рап последва президента в кабинета му. Висок метър и осемдесет и пет, Аликзандър стърчеше над Рап с два сантиметра. Слаб, може би осемдесет килограма, с гъста светлокестенява коса. Кафявите му очи излъчваха известна тревога. Аликзандър седна в черното си кожено кресло, закрепено за пода и идентично на креслото в конферентната зала. Креслото можеше да се мести и да се фиксира в дадена позиция по време на излитане и кацане. Срещу бюрото, до десния борд на самолета, беше поставено второ такова кресло. Рап седна на него, облегна се удобно назад и кръстоса крака.

Аликзандър погледна някакъв лист на бюрото си. Когато свърши с четенето, той го скъса на две и го пъхна в машината за унищожаване на документи.

— Сигурно се питаш защо те накарах да летиш с мен обратно за Вашингтон.

— Когато ме повика президентът, аз винаги очаквам, че съм го ядосал с нещо.

Аликзандър се усмихна.

— Аз имам друго впечатление. Моят предшественик доста те ценеше.

Рап кимна. С малки изключения той се беше разбирал добре с президента Хейс.

— А той каза ли ви, че мога да създавам големи неприятности?

Усмивката остана на лицето на Аликзандър.

— Не е необходимо. В това отношение си се прочул не по-малко. — Аликзандър натисна един бутон отстрани на креслото и свали назад облегалката. После леко се извъртя и вдигна краката си на ръба на бюрото. — Ти си много добър в професията, Мич. Едно от последните неща, които ми каза Хейс преди да сдаде поста, беше да те използвам разумно.