Винс Флин - Врагът сред нас

— Добре. Виж какво можем да разберем. А израелците? Май е време да звънна на техния министър-председател, а?

— Не мисля така — отвърна Уика. — Не бих желала да се поставите в позиция, в която на него ще му се наложи да ви излъже. Да видим първо какво ще можем да открием по другите канали.

— Съгласен съм — обади се Тед Бърн.

— Добре. — Президентът погледна часовника си. — Трябва да се обадя до едно друго място. Хайде да се съберем пак след час. — Той се обърна към съветника по националната сигурност: — Щом кацнем, искам шефовете на всичките важни служби и ведомства да ме чакат в Овалния кабинет.

— Слушам, сър.

Аликзандър стана от креслото си и погледна към Рап.

— Мич, би ли дошъл с мен? Искам да обсъдя нещо с теб.

Когато Азад Ашани пристигна в седалището на Върховния водач Али Хосейни Насири, вече се бе стъмнило. Беше уморен и с всеки следващ пристъп на кашлицата се изнервяше още повече. Беше преживял кошмарен ден. Сутринта тръгна в пет сутринта, за да се качи на самолета за Исфахан и чак сега се беше върнал с военен полет, след като през целия ден беше останал в ядрения комплекс, за да разбере какво се беше случило.

След като беше спасил Мухтар от падане и от съдбата на Али Фарахани, ситуацията от мрачна стана направо трагична и бедствена. Кабината на асансьора се напълни с облаци прах и отломки, които покриха всеки милиметър от тялото на Ашани. Той беше принуден да се свие в ъгъла, да си закрие устата и носа с ризата и да диша през нея. На няколко пъти губеше надежда, че ще се измъкне жив. С ужасно парене от праха в очите и с все по-затруднено дишане, той си помисли за своята съпруга и скъпоценните си дъщери и се зачуди как биха могли да се оправят сами в страна с толкова несигурно бъдеще?

Когато и най-ситните частици накрая паднаха на земята, всичко беше покрито с дебел пласт сив бетонен прах. Ашани стана от мястото си в ъгъла на асансьора с усещането, като че някой го беше завил с тежко одеяло. Когато се отърси, прахта започна да пада от него на струйки. Приближи се до ръба на асансьорната кабина и надникна навън. Сякаш отдавна застинал вулкан се беше пробудил и разпръснал сивия си прах из пейзажа.

Ашани погледна през гъстия прах към опустошението и разрушенията, които царяха навсякъде. Обзе го дълбока тъга за страната му. Самият той не беше сред поддръжниците на ядрената програма и със сигурност не подкрепяше перченето пред Запада преди да са достигнати реални задоволителни резултати. Видяното обаче беше прекалено ужасяващо за неговото крехко самочувствие на персиец. Самочувствие, което се основаваше на традиции и постижения от преди хиляди години. Подобно тотално и абсолютно унищожение беше немислимо.

Едно беше да видиш сграда с няколко сравнително малки дупки, през които бяха проникнали противобункерни бомби, съвсем друго — гледката, разгърнала се пред него. Бяха говорили за това много пъти. Всички бяха единодушни, че бомбите няма да могат да проникнат дори през първия защитен слой, какво остава за всичките четири. Предполагаха, че горните етажи ще бъдат разрушени. Дори беше създаден секретен план, за който знаеха само по най-високите върхове на държавата. Ако евреите и техните кукловоди имаха достатъчно късмет бомбите им да проникнат през всичките нива и дори да унищожат реактора, иранското правителство щеше да излъже през света и пред собствения си народ. Щяха да заявят, че комплексът е устоял на атаката. Вярно или не, решено беше на хората да се даде илюзорната надежда, че иранските инженери са способни да спрат всяко оръжие, което американците и израелските им храненици използваха срещу тях.

Това нещо обаче минаваше и най-мрачните представи, мислеше си Ашани. Да се скрият разрушения от този мащаб беше невъзможно. Малоценността на нацията беше оголена на показ пред целия свят.

Ашани се прекланяше и възхищаваше пред американците и техните технологии. Независимо дали пилотите бяха израелци или не, не друг, а американците бяха разработили новата бомба, способна да победи най-доброто постижение на иранската инженерна мисъл. Как бяха успели да се прицелят толкова точно в обекта, та той да се срути навътре върху самия себе си? Дали още от самото начало знаеха, че ще могат тотално да ликвидират комплекса, когато си пожелаят? И ако беше така, тогава нарочно ли бяха оставили Иран да налее милиарди долари в проекта? Като шпионин от кариерата, с над двайсет години опит, Ашани беше обхванат от силно притеснение и паника, че враговете му го бяха надхитрили и провели такава хитра операция.