Винс Флин - Врагът сред нас

Бяха създадени нови агенции като Вътрешна сигурност, Националния център за антитероризъм и Център за обобщаване на терористични заплахи. Агенции, за които дори и Рап не знаеше, като например Националната агенция за геокосмическо разузнаване, бяха извадени от забрава и поставени под големия чадър на антитероризма. Рап така и не разбра с какво се занимаваха хората от геокосмическото разузнаване, но знаеше за новата им лъскава щабквартира и бюджета им, който беше достатъчно голям да смути и лобист. Като се прибавеха и филиали с офиси в най-големите градове по целия свят, непрекъснато нарастващите по обем контратерористични операции в министерствата на отбраната, на правосъдието и в Държавния департамент, резултатът беше гигантска бюрокрация, пъргава и маневрена като ядрена подводница в река Потомак.

Беше се сбъднал един от най-големите страхове на Рап. Неимоверно голям брой талантливи хора и ценни ресурси биваха привличани към отделите за поддръжка, а не в оперативните звена, където най-много се нуждаеха от тях. И тъй като един от най-важните изводи от единайсети септември беше за липсата на координация и взаимодействие между отделните институции, от Капитолия спуснаха нареждане от сега нататък всички да се държат послушно и да си споделят информация. А оттук дойде и бумът в количеството на видеоконференциите. Те се бяха превърнали в начин на живот, част от ежедневието, с която обаче Рап не можа да свикне.

На стената на конферентната зала, срещу президента, беше монтиран голям плазмен екран. В момента екранът беше разделен на две — в лявата половина показваше министърът на отбраната Брад Инглънд, а в дясната — Държавният секретар Съни Уика. Президентът Аликзандър беше избран на поста преди малко повече от година и за щастие на младия лидер досега администрацията успяваше да избягва всякакви големи международни конфликти. Тази картина обаче щеше да се промени много скоро. Рап беше чувал от Кенеди добри неща за президентския екип по националната сигурност, което донякъде действаше успокоително предвид сериозността на случилото се в иранския ядрен комплекс, каквото и да беше то. Както при повечето видеоконференции Рап възнамеряваше да говори колкото е възможно по-малко. Той се отнасяше с подозрение и скептицизъм към твърденията на хората от комуникационния отдел, че линиите са защитени срещу прихващане. Винаги когато станеше дума за комуникационни сигнали, препредавани от сателити, Рап допускаше, че някой улавя тези сигнали и ги дешифрира.

— Брад, — започна президентът — извинявай, че те откъснах от почивката ти.

— Няма нищо, господин президент. Това е част от работата ми. — Инглънд беше заминал за уикенда в планинската си вила в Бийвър Крийк, Колорадо. Беше на възраст малко над петдесетте години и въпреки посивялата коса в него имаше нещо момчешко. Бивш топ финансист в „Мерил Линч“, Инглънд беше нужен за плана на президента да вкара в кабинета повече хора от частния сектор.

— Здрасти, Съни — поздрави Аликзандър държавния секретар. — Разбра ли нещо повече от израелския посланик?

— Не, нищо важно.

Уика беше седнала на бюрото в кабинета си във Фоги Ботъм. Рап знаеше, че шефката му и Уика се разбираха добре. Той прие за добър знак факта, че до нея не стояха петима от заместниците й.

— Външният министър върна ли ти обаждането? — попита президентът.

— Да, току-що разговарях с нея.

— И?

— Официално правителството на Израел няма никаква представа какво се е случило в комплекса в Исфахан.

— А неофициално?

Уика повъртя в дланта си черната писалка „Монблан“. Макар и на седемдесет и една, тя изглеждаше с десетина години по-млада.

— Говори се, че една организация може да има пръст в това.

Президентът погледна към седналата от лявата му страна Кенеди.

— Генералният директор Фридман не отговаря на обажданията ми — каза Кенеди.

— Това обичайно ли е за него? — попита Аликзандър.

— Не много.

Рап запази коментарите за себе си. Той познаваше Бен Фридман отдавна и беше работил в тясно сътрудничество с Мосад при поне половин дузина операции. Фридман би направил всичко, за да съхрани милия на сърцето му Израел. Той изобщо не се свенеше да го демонстрира и настояваше, че във взаимоотношенията им със САЩ Израел трябва да е печелившата страна. Рап уважаваше Фридман заради способностите и упоритостта му, но не се заблуждаваше, че той би го продал без да му мигне окото, ако с това щеше да даде на родината си и най-малкото предимство.