Винс Флин - Врагът сред нас

Няколко месеца по-късно по ирония на съдбата атентатът срещу кулите-близнаци в Ню Йорк му отвори очите за ахилесовата пета на комплекса. „Близнаците“ не го интересуваха нито във вида им от преди 11.09.2001 година и как те доминираха гледката в южния край на Манхатън, нито като купчините от отломки и изкривена стомана, в каквито се бяха превърнали след атентата. Концентрира се върху петсекундния видеозапис, който показваше как всяка от двете сгради се срутва под собствената си тежест.

Същата вечер, след като се прибра от работа, той не спа до сутринта. Превърташе в съзнанието записа на срутващите се кули отново и отново. Знаеше, че е напипал слабото място под корема на дракона. Умът му запрепуска трескаво. Направи списък на нещата, от които щеше да има нужда и как да ги вкара незабелязано в комплекса. В онази нощ преди близо половин година цялата идея му се струваше налудничава, но това важеше за всеки дързък план в неговия начален стадий. На следващата сутрин той описа всичко в зашифрования си доклад и го остави на уреченото място в тайника. Докато чакаше отговора от Тел Авив, Шошан си намери повод да отиде отново в кабинета на Омидифар, но този път взе със себе си и фотоапарата.

В продължение на два месеца експертите обсъждаха достойнствата и недостатъците на плана на Шошан. Решаваща роля изигра неувереността на ВВС, че ще поразят обекта ефективно, ако не използват ядрено оръжие. През тези два месеца Шошан усъвършенства плана си, проучи местоположението на нишите на третия подземен етаж, откри и фотографира колкото можа стоманени пилони. Изпрати цялата събрана информация заедно с отговорите на предугадените от него въпроси. През това време Шошан започна също така да гради двойна стена в дъното на неговото складово помещение, тъй като беше необходимо да скрие материалите за диверсионната акция.

Шошан прекара безброй часове сам с мислите си, в усилията си да сглоби всички елементи от плана в едно цяло. Извеждането от строя само на една или две точки нямаше да свърши работа. Трябваше максимално да прецизира плана си, което означаваше, че ще му трябват часове, за да изпълни замисленото. Трябваше да постави всеки от зарядите на мястото му. Щеше да се движи открито през цялото време, а в него щяха да са експлозивите. Дори и най-небрежният пазач би се натъкнал на устройствата.

Решението дойде от само себе си, когато един ден в комплекса за кратко спря токът. Шошан почистваше стаята за отдих на охраната на втория подземен етаж. За няколко секунди всичко потъна в непрогледна тъмнина, но веднага след това се включи аварийното осветление. Шошан се вторачи в квадратното устройство, прикрепено към стената, точно под тавана. То се състоеше от дълга четирийсет сантиметра и също толкова широка бежова кутия с две монтирани върху нея лампи-прожектори. Той излезе от тоалетната и погледна в дългия коридор. Само в тази част на етажа преброи още четири такива аварийни светлини. В същата вечер той фотографира лампите и си записа марката и номера на модела. На следващата сутрин съобщи на Мосад, че е намерил решение на проблема.

Пет седмици по-късно първата пратка с дузина лампи напусна Хайфа и се отправи към Мумбай, Индия. След като мина митническата проверка пратката беше преопакована и насочена по море към иранската свободна търговска зона в Чабахар. Оттам продължи по суша до Исфахан. По същия път минаха още две пратки. Всеки ден Шошан спираше до главния портал на комплекса своя мотоциклет, който имаше две багажни отделения от двете страни и стара пластмасова щайга, завързана отзад. Щайгата почти винаги беше пълна с механични части и не предизвикваха никакво съмнение у пазачите. Във всяко от багажните отделения обаче той носеше по една фалшива аварийна лампа. И нито веднъж през този месец пазачите не го накараха да ги отвори, за да проверят какво има вътре.

Шошан беше провеждал многократни сухи тренировки. Експертите в Израел бяха помислили за всичко. Вместо пластичен експлозив от типа C-4 те бяха напъхали в устройствата сравнително новия термобаричен експлозив. Термобаричните експлозиви бяха особено подходящи за подземните пространства на комплекса. Те буквално щяха да изсмучат целия кислород от въздуха и да създадат вакуумен ефект с чудовищна сила. Тежаха по-малко и бяха три пъти по-мощни от обикновените. Настройването на устройствата да се взривят по едно и също време до секунда беше следващият проблем. Детонирането с помощта на кабел беше отхвърлено веднага. Активирането им с дистанционно също не беше практично. Нямаше как радиовълните да проникнат през множеството пластове от бетон и стомана. Намериха решение, като монтираха на всяко от устройствата високоточен часовник. С помощта на пулт за дистанционно управление Шошан можеше да настрои прецизно времето на взрива. Той го стори в работилницата си преди да постави устройствата по местата им.