Винс Флин - Врагът сред нас

В конферентната зала влезе Тед Бърн, шефът на президентския кабинет. На лицето му се беше изписала дълбока тревога и загриженост. Бърн бързо прекоси залата и се обърна към президента:

— Току-що говорих по телефона с Марк.

— Марк?

— Стивънс.

Марк Стивънс беше министърът на финансите. Аликзандър кимна на Бърн да продължи.

— Европейските пазари падат главоломно.

— По дяволите… Трябваше да го предвидя. Как са цените на петролните фючърси?

— Движат се нагоре като ракета. Скочиха на деветдесет долара за барел. Има слухове, че Иран призовава ОПЕК да наложат ембарго на Съединените щати.

Преди президентът да е взел решение какво да предприеме, залата беше огласена от министъра на отбраната:

— Сигурен ли си? — извика Инглънд. — Гледа ли записа? — Инглънд насочи очи към президента и добави: — Отлична работа, капитане. Изпрати ми го. — Министърът на отбраната доволно затвори слушалката и каза на президента: — Няма да повярваш. Когато иранската фрегата е била потопена от торпедо, ние сме имали подводница на мястото.

— Че кое му е странното? — не без сарказъм се намеси шефът на кабинета. — Иранците точно това и повтарят.

— Само че те твърдят, че ние сме потопили кораба им и естествено лъжат. Нашата подводница „Вирджиния“ е имала задача да преследва „Юсеф“, една от иранските подводници, клас „Кило“. „Вирджиния“ е проследила „Юсеф“ в протока и има записи от сонарите, от които става ясно, че „Юсеф“ е стреляла по фрегатата.

— Че защо за Бога те ще стрелят по собствения си кораб? — попита Бърн.

— Защото искат да изглежда все едно, че ние сме го направили — отвърна президентът.

— Именно — потвърди Инглънд. — Командирът на оперативните сили всеки момент ще ни изпрати записите от радиолокационния контакт и от попадението на торпедото в иранската фрегата.

В залата влезе заместник-директорът на ЦРУ, видимо развълнуван.

— Господин президент, преди малко разговарях с Рап. Той разполага с категорична информация, че отвличането на Кенеди е иранска операция.

В залата се възцари неколкосекундно мълчание.

— Каква точно информация? — попита президентът.

— Един от пленниците е признал, че е член на силите „Кудс“ — иранските специални части. Той е идентифицирал един от командирите си, а за третия твърди, че е от „Хизбула“.

Президентът огледа залата и останалите членове на Съвета по национална сигурност.

— Значи това не е била случайна атака на местни бунтовници?

— Не, сър. Всъщност, ние разполагаме с още по-уличаващи доказателства. — О’Брайън се обърна назад и кимна на служителя от техническия отдел, който беше влязъл с него в конферентната зала. На екрана на един от широкоекранните плазмени монитори се появиха серия от фотографии. О’Брайън посочи фотографията в горния ляв ъгъл и добави: — Тези кадри са направени при тайно наблюдение по време на кацането на иранския министър на разузнаването Ашани в Мосул тази сутрин. — Заместник-директорът посочи втората фотография. — Ето тук той се здрависва с нашия заместник-директор по операциите, отдела за Близкия Изток. Крайно вляво се вижда мъж, който върви в противоположната посока. — Пръстът на О’Брайън се премести на втората редица. — Ето го същият, насочва се право към полицейските коли. Рап е взел тази фотография и я е показал на единия от пленниците. Онзи не знаел името му, но казал, че непознатият пристигнал в Мосул тази сутрин и оглавил операцията по отвличането на Кенеди. Мъжът, когото Рап разпитвал — О’Брайън погледна някакъв лист за справка — ефрейтор Тахминех, казва, че не им било съобщено кого ще отвличат. Знаели само, че ще е жена и че трябва да бъде заловена жива.

Президентът гневно изгледа екрана.

— Кой е той?

— Имад Мухтар, сър, шеф на военизираното партизанско крило на „Хизбула“.

Президентът не можеше да повярва. Подобна дързост от страна на иранците беше нечувана и невиждана.

— Сигурен ли си?

О’Брайън погледна към президента с известно колебание.

— Сър, информацията пристига много бързо, нямахме възможност да я проверим, както следва. В интерес на истината, единствената фотография на Мухтар, с която разполагаме, е отпреди близо трийсет години.

— Значи не сте сигурни — каза президентът, без да се старае да прикрие раздразнението си.

— Позволете ми да довърша. Мич се е обадил на министър Ашани и го е попитал кой…

— Мич се е обадил директно на Ашани? — прекъсна го президентът.