Винс Флин - Врагът сред нас

От това се боеше Рап.

— А публичните бази с данни? Регистри на автомобили и техните собственици, данни от компаниите за битови услуги, актове за раждане, ЕСГРАОН?

— В момента претърсвам всичко това.

Ридли застана на вратата, до Рап. Държеше тесте с току-що разпечатани фотографии дванайсет на петнайсет сантиметра.

— Току-що ги получихме. — Ридли подаде тестето на Рап, който тутакси започна да ги разлиства и разглежда.

— Тази първата е на министър Ашани веднага след като пристигна.

Мич стигна до третата фотография и понечи да продължи нататък, когато Ридли го спря. Беше заснета от предната част на хеликоптера и показваше как Ашани тръгва настрани, вдясно. Вляво от хеликоптера се виждаше друг мъж в тъмен костюм, който беше поел в противоположната посока.

— Кой е този?

— Не знам.

Рап прехвърли още няколко снимки и се спря на увеличеното изображение на лицето на мистериозния мъж. Качеството не беше идеално, но се различаваха чертите му. Имаше тъмнокафява брада и макар че носеше черни очила, нещо в него се стори смътно познато на Рап. Мич продължи да разглежда снимките и се спря за секунда на втората. На нея загадъчната личност се качваше на полицейски джип, от двете страни на който бяха паркирани два полицейски пикапа с петдесеткалиброви картечници на покривите.

Рап бързо се върна на най-отчетливото изображение на мъжа и върна останалите фотографии на Ридли.

— Чарли сега е с президента в Ситуационната зала, нали?

— Да.

— Свържи се с него и му кажи следното: деветдесет процента сме сигурни, че зад похищението на Айрини стои Иран.

— Деветдесет процента? — повтори Ридли. — Та ние дори не сме потвърдили самоличността на този Тахминех.

— Затова и не казах сто процента. Повярвай ми, Роб, трябва незабавно да говорим със Съвета за национална сигурност. Ако е Иран, ще им трябва половин ден само за да разберат на кого трябва да се обадят. — Рап тръгна към вратата. — А Айрини няма толкова време.

Той отиде право в килията на Тахминех. Отвори рязко стоманената врата, приближи до завързания на стола пленник и натика фотографията в лицето му.

— Кой е този?

Очите на иранеца направо щяха да изскочат от орбитите от вълнение и изненада. При това той продължаваше обилно да се поти.

— Не знам.

— Лъжеш!

— Не знам как се казва. Не го познавам. Днес го видях за първи път.

Рап стисна зъби и процеди:

— Кога и къде?

— Тази сутрин. Точно преди да нападнем. Бяхме заели позиции още преди изгрев-слънце и чакахме. Той се появи може би час преди атаката и пое командването на операцията.

— От специалните части ли е?

— Не, не — пленникът енергично поклати глава. — Не мисля.

— Той ли даде заповеди на капитан Дадарши?

— Да.

— От министерството на разузнаването ли е?

— Не знам — с умолителен тон отвърна иранецът.

Рап го изгледа изпитателно. Нямаше никакви издайнически признаци, които да уличаваха пленника в лъжа.

— Значи нямаш никаква представа кой е той?

— Не.

Логично беше загадъчният мъж да е човек на Ашани. Също толкова логично беше ефрейторът наистина да не знае кой е той. Рап обаче не искаше да обмисля следващите си стъпки пред пленника. Затова излезе, без да каже нищо. Закрачи напред-назад из коридора, докато писъците на изтезавания продължаваха да огласят стените. В ума си той отново прегледа фактите. Оглеждаше всяко късче информация от всички ъгли, за които можеше да се сети. Не можеше да повярва, че отговорът през цялото време е бил толкова близо до него, едва ли не под носа му.

Рап грабна радиостанцията, закачена на колана му. Натисна бутона за предаване и каза:

— Роб, намери ми телефона на министър Ашани.

Полетът с хеликоптера от Мосул до границата отне само двайсет минути. ВВС бяха приготвили един малък „Дасо Фолкън“ 10, който да го отведе в Техеран. През по-голямата част от продължилия час и десет минути полет Ашани си води записки. Записките бяха шифровани, за да го спасят от гибел, в случай че те попаднеха по някаква случайност в недобронамерени ръце. Което обаче беше малко вероятно, защото той възнамеряваше сам да ги унищожи веднага, щом стигнеше до кабинета си. Дори не беше склонен да си води и записки, но искаше да организира мислите си и пределно да си изясни предложението, което Кенеди беше направила от името на американското правителство.

Имаше и друга причина, която го накара да си отвори тефтерчето. Ашани искаше да си направи списък с възражения или по-точно, списък на хората, на които имаше намерение да възрази. А в Техеран хората, които щяха да се простят с властта, ако Иран и Съединените щати сключеха мир, не бяха никак малко. В случая нямаше да има значение, че предложението на Вашингтон беше напълно разумно и премерено. Аматула щеше да стори всичко то да бъде отхвърлено. Ето защо Ашани предпочете да не му се обажда по време на краткия си престой на границата. Първо искаше да говори с Наджар. Като председател на Съвета на пазителите на революцията, ако той бъдеше убеден, можеше да окаже влияние върху мнозина. Ако Аматула първи разбереше, той щеше да впрегне цялата си пропагандна машина, за да противодейства на предложението и да убие идеята в зародиш преди още тя да е била разгледана подобаващо.