Ръдиард Киплинг: Смелите моряци

И така нататък, и така нататък. В гърлото на Харви застана буца, а стомахът му напомняше деня, когато падна от парахода.

10-ти май — водачът на „Тук сме“ (кръвта бушуваше в цялото му тяло) Ото Свендсон, 20-годишен, неженен, от града, паднал през борда.

Откъм дъното на салона се чу още един тих, сърцераздирателен стон.

— Тя не трябваше да идва, не трябваше да идва — прошепна с мъка Дългия Джек.

— Не се отпускай, Харв — прошепна Ден. Харви повече нищо не чу, потъна в някаква тъмнина, изпъстрена с огнени петна. Диско се наведе напред и каза нещо на жена си. С едната си ръка тя прегръщаше госпожа Чейн, а с другата стискаше ръцете й.

— Отпуснете главата си надолу — прошепна тя.

— Ще дойда след минутка.

— Не мога! Не мога! О, оставете ме… — госпожа Чейн не знаеше какво да каже.

— Трябва — повтори госпожа Трууп. — Момчето ви току-що припадна. Случва се понякога, особено докато не са станали истински мъже. Искате ли да се погрижите за него? Можете да излезете от тази страна. Съвсем тихо. Елате с мене. Е, стига, мила, и двете сме жени. Трябва да се грижим за нашите мъже. Елате.

Рибарите на „Тук сме“ веднага се притекоха на помощ и отнесоха побледнелия треперещ Харви на една пейка в преддверието.

— Помогнете на майка му — забеляза госпожа Трууп, докато майката се наведе над момчето си.

— Как предполагате, че той е издържал всичко това? — се обърна възмутено госпожа Чейн към мъжа си, който до този миг не беше проговорил нито дума. — Това е ужасно, ужасно. Не трябваше да идваме. Глупаво беше, че дойдохме. Защо не пишат за тези неща във вестниците, където трябва? По-добре ли си, миличък?

Това наистина засрами Харви.

— Нищо ми няма — отговори той, като се опита да се изправи на крака и да се усмихне. — Може да е от нещо, което съм ял на закуска.

— Сигурно е от кафето — каза Чейн, чието лице беше застинало в твърдо изражение, като че излято от бронз. — Няма повече да се връщаме там.

— Смятам, че ще е по-добре, ако отидем до кея — рече Диско. — Тук стана много задушно от тези португалци, а въздухът ще освежи госпожа Чейн.

Харви заяви, че никога не се е чувствал по-добре през живота си, но чак на кея на Улвърмън, когато видя „Тук сме“, разтоварена от пристанищните носачи, неразположението му изчезна и го обзе странна смесица от гордост и тъга. Някакви други хора, най-вече курортисти, се забавляваха в малки платноходи или пък се любуваха на морето от края на вълнолома, но той достигаше до нещата някак си отвътре, а нещата бяха твърде много, за да бъдат обхванати наведнъж. Въпреки това му се искаше да седне и да заплаче, тъй като малката шхуна щеше да потегли съвсем скоро. Госпожа Чейн плака през целия път и разказваше нещо на госпожа Трууп, която я милваше като малко дете, а Ден, който не беше гален, откакто навърши шест години, подсвиркваше край тях.

И ето познатата група — Харви се чувстваше като древен мореплавател — се качи на старата шхуна, която се удряше в закотвените наоколо лодки. Харви с ръце отблъсна бързо кърмата от вълнолома и тя се плъзна покрай кея. На всеки му се искаше да каже нещо важно, но никой не беше в състояние да измисли каквото и да е. Харви поръча на Ден да се грижи за ботушите на чичо Солтърс и да изтеглят от водораслите котвата на Пен, а Дългия Джек пожела на Харви да не забравя уроците му по мореплаване. Шегите се губеха в присъствието на две жени, а и трудно е да се пошегуваш, когато зелената вода на пристанището увеличава разстоянието между двама добри приятели.

— Горе кливерът и фокът! — извика Диско, хванал щурвала. Вятърът поде шхуната. — Ще се видим пак, Харв. Не зная защо, но ще си мисля много за тебе и твоите хора.

Корабчето се отдалечи. Гласовете вече не се чуваха. Изпращачите седнаха, за да видят как шхуната ще излезе от пристанището. Госпожа Чейн все още плачеше.

— Стига, мила моя — каза госпожа Трууп. — Такава си е нашата женска участ. Няма да ви олекне много, ако плачете. Бог знае, че никога не ми е направил някое голямо добро, но той знае, че съм имала много неща, за които съм могла да плача, но не съм плакала.

След няколко години на западния бряг на Америка по улицата в лепкавата морска мъгла вървеше млад човек. От двете страни се издигаха богаташки къщи, построени от дърво, което имитира камък, и с врати от ковано желязо. Когато младежът застана пред една от тях, до него се появи още един млад човек, който яздеше скъп чистокръвен кон.

— Здравей, Ден!

— Здравей, Харв!

— Похвали се с нещо, какво става с тебе?