Ръдиард Киплинг: Смелите моряци

— Така ли правех? — в гласа на Харви се почувства смущение.

Баща му се обърна към него и протегна ръка.

— Знаеш не по-зле от мен, че нищо няма да мога да направя от тебе, ако не постъпваш съвестно. Само с тебе все пак бих могъл да се справя, но няма да успея да изляза на глава с вас двамата — с тебе и с майка ти. Животът е твърде кратък.

— И това не е съвсем добре за мене, нали?

— Мисля, че до голяма степен вината е моя. А ако искаш да знаеш истината, до днес не си показвал кой знае какви способности. Така ли е?

— А-а! Диско мисли… кажи колко смяташ, че е струвало възпитанието ми досега?

Чейн се усмихна.

— Никога не съм водил сметка, но превърнато в пари — в долари и центове, излиза не четиридесет, а по-скоро петдесет хиляди, а може би и шейсет. Младите струват скъпо. Трябва да имат много неща, след това се уморяват от тях. Бащата само попълва чека.

Харви подсвирна, но дълбоко в себе си беше твърде доволен от мисълта, че възпитанието му е струвало така скъпо.

— И това е загубен капитал, нали?

— Само вложен капитал, Харв. Надявам се, че е вложен.

— Дори ако се сметне, че е трийсет хиляди, трийсетте долара, които спечелих, са само една хилядна от тях. Това е твърде нищожно — Харви загрижено поклати глава.

Чейн се разсмя така поривисто, че едва не падна от парапета във водата.

— Диско е спечелил много повече от Ден, след като Ден е преминал десетгодишната си възраст, а Ден ходи на училище само половин година.

— Да не би това да ти е целта?

— Не, нямам никаква цел. Просто не се чувствам особено доволен от себе си точно сега. Това е всичко… Заслужавам един хубав ритник.

— Не мога да го направя, приятелче. Ако бях устроен другояче, щял съм да го направя отдавна.

— Щях да го помня до края на живота си и никога нямаше да ти простя — каза Харви, облегнал брадичката си върху свитите в юмрук ръце.

— Точно така. Точно така бих постъпил и аз. Разбираш ли?

— Да. Грешката е моя и ничия друга. Както и да е, все нещо би трябвало да се направи.

Чейн извади пура от джоба на жилетката си, отхапа единия й край и запуши. Бащата и синът много си приличаха, тъй като брадата скриваше устата на Чейн, а Харви имаше орловия нос на баща си, близко поставените му черни очи и същите тесни черепни кости. С малко кафява боя той би представлявал наистина живописен червенокож от книгите с приказки.

— Отсега нататък — каза Чейн бавно — ще ми струваш между шест и осем хиляди на година, докато станеш пълнолетен. Тогава вече ще те наричаме мъж. Ще получаваш четиридесет, петдесет хиляди, освен това, което майка ти ще ти дава. Можеш да имаш камериер и яхта или някакво фантастично ранчо, където ще даваш вид, че развъждаш коне, и където ще играеш комар с приятелите си.

— Като Дори Тък? — усмихна се Харви.

— Да, или като двете момчета на Де Вятре, или като сина на Мак Куейд. Калифорния с пълна с такива. А ето ти и един пример от Изток.

Като изпускаше черна пара, луксозна яхта гордо навлезе в пристанището. Палубата на яхтата беше облицована с махагон, кабината обкована с никел, а над задната палуба беше опънат навес от раиран плат в розово и бяло. На мачтата се развяваше триъгълен флаг с емблемата на някакъв спортен нюйоркски клуб. Двама младежи, облечени в костюми, които те явно смятаха за морски, играеха на карти до салона, а няколко жени с червени и сини чадърчета се оглеждаха наоколо и се смееха шумно.

— За нищо на света не бих искал да съм на такава яхта и да ме подгони и най-невинният вятър. Няма никакъв парапет — забеляза критично Харви, докато яхтата намали ход, за да се настани и хвърли котва.

— Мислят, че така си прекарват времето най-добре. Ако искаш, мога да ти купя такава яхта, че и два пъти по-голяма, Харв. Как ти се струва такова нещо?

— Ами! През борда изобщо няма начин да се прехвърли лодка — каза Харви, който все още разглеждаше с голямо внимание яхтата. — Ако не мога да хвърля въже по-добре от него, ще си остана на брега… И какво, ако го направя?

— Да останеш на брега или какво?

— С яхта и ранчо. Да си живея на гърба на „стария“ и да се скрия зад гърба на мама, когато изпадна в беда — рече Харви и очите му проблеснаха.

— Е, в такъв случай би могъл да постъпиш при мене, синко.

— Десет долара на месец? — Очите му още веднъж блеснаха.

— Нито цент повече, докато не заслужиш, няма да можеш да разполагаш с парите си няколко години.

— По-скоро бих започнал да мета кабинета ви. Не са ли започнали така сума ти важни клечки? По-добре човек сега да получи нещо, отколкото…