Ръдиард Киплинг - Смелите моряци

С „Констанс“, който Чейн дълбоко в себе си презираше, си отидоха и последните остатъци от света на милионерите и той се отдаде на дейна почивка. Глостър беше нов град на нова земя и той възнамеряваше да намери в него подслон, както по-рано намираше във всички градове от Снохомиш до Сан Диего, откъдето бе дошъл. Тук хората изкарваха прехраната си на кривата уличка, която служеше за кей и склад на кораби. Като бизнесмен той искаше да научи тази благородна игра. Хората казваха, че четири от всеки пет рибени кюфтета, които се сервират на неделната закуска в Нова Англия, идват от Глостър и за доказателство го затрупваха с цифри, изчерпателни статистически сведения за лодки, снаряжения, размери на кейове, инвестиран капитал, осолване, опаковане, фабрики, застраховки, надници, ремонт на кораби, печалби. Той води разговори със собственици на големи флотилии, чиито шкипери бяха нещо повече от наемни работници и чиито екипажи бяха почти изцяло сформирани от шведи или португалци. Съветва се и с Диско, един от малцината, които имаха собствен плавателен съд, и сравняваше неговите наблюдения с обширните си познания. Сядаше върху купчина вериги в някой от магазините за корабни принадлежности и задаваше въпроси с бодрото и неутолимо любопитство на западняк, а целия бряг се мъчеше да разбере „каква, по дяволите, е целта на този човек“. Ходеше в обществените застрахователни заведения и искаше обяснения за неразгадаемите знаци, които всеки ден нанасяха с тебешир върху една дъска. Това го свърза със секретарите на дружествата за защита на вдовиците на рибарите и на сираците от града. Те просеха безсрамно, като всеки от тях искаше да бие рекорда на своята институция. Чейн подръпваше брадата си и ги препращаше към госпожа Чейн.

Тя се настани в общежитие близо до източния край — някакво странно заведение, в което очевидно пансионерите се разпореждаха сами. Покривките бяха най-обикновени — на карета в бяло и червено. Наемателите явно се познаваха от години. Ако бяха гладни, можеха да стават посреднощ, за да си приготвят например зайци по уелски. На втората сутрин от престоя си госпожа Чейн свали диамантените си скъпоценности, преди да слезе на закуска.

— Те са изключително приятни хора — довери тя на съпруга си, — така непосредствени и приятелски настроени, независимо че почти всички са от Бостън.

— Това не е простота, майчице — възрази й той и отправи поглед към камъните зад ябълковите дръвчета, между които бяха опънати техните хамаци. — Това е нещо друго, което ние, което аз нямам.

— Не може да бъде — рече тихо госпожа Чейн. — Тук няма жени, чиито рокли да струват по сто долара. А защо ние…

— Зная мила. Ние имаме, разбира се, ние имаме. Мисля само, че това е стилът на Изтока. Добре ли се чувстваш?

— Не виждам много Харви, той е непрекъснато с тебе, но вече не съм така нервна както преди.

— Не съм се чувствал така добре, откакто Уили почина. Едва сега разбрах, че имам син. От Харви ще излезе свястно момче. Имаш ли нужда от нещо, мила? Да подложа ли възглавничката под главата ти? Добре, ние ще идем надолу към кея и там ще останем малко.

През тези дни Харви следваше баща си като сянка. Двамата често се разхождаха заедно и Чейн винаги намираше оправдание за това, че слага ръката си върху развитите рамене на Харви. Харви откри и се възхити от нещо, на което по-рано не беше обръщал внимание — странната сила на баща му да прониква в същността на нещата, които научаваше от хората по улицата.

— Как ги караш да ти разкажат всичко, без да споделяш мислите си? — запита го синът му, когато излизаха от склада за такелажни принадлежности.

— В живота си съм се срещал с доста хора, Харв. Предполагам, че вече съм се научил да ги преценявам. Познавам също така добре и себе си. — Те приседнаха на кея, съвсем близо до морето и той продължи: — Хората винаги могат да разберат дали човек сам си е пробил пътя. Само тогава те се отнасят с него като с равен.

— Както се държат с мене долу на кея на Улвърмън. Аз съм просто един от тях. Диско разказа на всички как съм си изкарвал надниците… — Харви простря ръце и разтърка дланите си. — Пак омекнаха — забеляза той тъжно.

— Нека останат така още няколко години, докато получиш образованието си. След това пак ще загрубеят.

— Да, предполагам — неохотно се съгласи Харви.

— Това остава на тебе, Харв. Можеш да се прислониш зад гърба на майка си, разбира се, да я тревожиш с капризите си и да опъваш нервите й с всякакви глупости.