Ръдиард Киплинг: Смелите моряци

— Нищо, синко — настояваше Чейн. — Ти влагаш капитала си, който ще ти донесе най-добри печалби, и мисля, че няма да намериш капитала ни намалял, когато станеш годен да го управляваш. Помисли си и утре сутринта ми кажи. Да побързаме! Закъсняхме за вечеря.

Тъй като това беше делови разговор, нямаше нужда Харви да казва на майка си за него и, естествено, Чейн се съгласи с мнението му. Но госпожа Чейн прочете това в очите им и я обхвана страх и малко ревност. Момчето, което някога я нагрубяваше, бе изчезнало. Това момче с напрегнат израз, което необичайно сериозно разговаряше с баща си, някак беше различно. Тя разбра, че говореха за бизнес, тема, извън нейните интереси. Съмненията й бяха разрешени, когато Чейн се върна от Бостън и й донесе нов диамантен пръстен.

— Какво вършите вие, двамата мъже, сега? — запита го тя с лека усмивка.

— Говорим, просто си говорим, майко, нищо лошо не става с Харви.

И наистина не ставаше. Момчето беше съставило договора съвсем самостоятелно. Железниците, обясняваше той сериозно, го интересуваха толкова малко, колкото и дървения материал, недвижимите имоти или мините. Това, за което копнееше, беше контролът над новозакупените параходи на баща му. По време на ваканция можеше да се занимава най-обстойно с работата на параходната компания. Харви зададе хиляди въпроси. Интересуваше се най-подробно за всичко — като се почне от тайните документи в сейфа на баща му и се свърши с влекача в пристанището на Сан Франциско.

— Споразумяхме се — каза най-после Чейн. — Естествено, че докато свършиш колежа, ще си смениш мнението най-малко двадесет пъти. Но ако останеш въпреки всичко с тези намерения, ще ти предам всички документи, както и цялата работа, за да я ръководиш сам. Как ти се струва това, Харв?

— Не, не си заслужава да разделяш такова преуспяващо предприятие. И без това в света има бясна надпревара. Диско казва, че кръвните роднини трябва да се държат колкото се може по-близо едни до други. Тогава тълпата не ги напада. Това е една от причините, казва той, да се повишават толкова цените. А знаеш ли, че „Тук сме“ потегля за Джорджис в понеделник. Те май не се застояват дълго на брега, нали?

— Ние също трябва да тръгваме. Изоставил съм работата си между двата океана и е крайно време да се връщам. Никак не ми се иска, не съм имал почивка като тази цели двайсет години.

— Не можем да си тръгнем, преди да изпратим Диско — каза Харви, — а в понеделник е Денят на загиналите. Нека да останем до тогава.

— Какъв е този мемориален ден? И в общежитието говорят за него — запита Чейн. И на него не му се искаше да разваля хубавите дни.

— Виж какво, доколкото разбирам, на този ден се свири и пее. Урежда се главно за курортистите. Диско не обича много този празник, защото тогава събират волни пожертвувания за вдовиците и сираците. Диско си има собствено чувство за чест и достойнство. Не си ли забелязал?

— А, да. На няколко пъти ми направи впечатление. Това е празник на града, така ли?

— Да, летен празник. Четат имената на удавените или на изчезналите при последните пътувания, произнасят речи, рецитират и така нататък. През това време, казва Диско, секретарите на Обществата за помощ се боричкат в задния двор за плячката. Истинският празник, казва той, е през пролетта. Тогава взимат участие и свещениците и по тези места все още няма летовници.

— Разбирам — каза Чейн с пълното и ясно разбиране на човек, свикнал от дете да уважава честолюбието на градските жители. — Ще останем за Деня на загиналите и следобед ще си тръгнем.

— Може би трябва да отида при Диско и да му кажа да доведе хората, преди да отплават. Аз, разбира се, ще остана с тях.

— А, така ли? — възкликна Чейн. — Аз ще бъда един от жалките курортисти, а ти…

— Аз съм от Бенкс, пълноправен обитател на Бенкс — извика Харви отзад и скочи в тролейбуса, който тръгваше, а Чейн продължи по пътя си с блажени мечти за бъдещето.

Диско нямаше вкус към обществените тържества, които се организираха с благотворителна цел, но отстъпи пред молбите на Харви, за когото празникът щеше много да изгуби, ако екипажът на „Тук сме“ нямаше да присъства. Диско обаче постави едно условие. Той беше чул — изненадващо е как всички мигновено научаваха какво става по крайбрежието — той беше чул, че „някаква“ актриса от Филаделфия щяла да вземе участие с изпълнението на песента „Пътуването на шкипера Айърсън“. Лично него актрисите го привличаха толкова, колкото и летовниците, но правото си е право и въпреки че той самият (тук Ден се изкикоти) веднъж беше сгрешил в преценката си, това повече не трябваше да се случва. Така Харви се върна отново в източен Глостър и изгуби половин ден, за да обясни на озадачената актриса, много известна по двете крайбрежия, грешката, която щеше да извърши. На края актрисата се съгласи, че искането на Диско беше справедливо.