Ръдиард Киплинг: Смелите моряци

От дългогодишен опит Чейн беше стигнал до убеждението, че всички обществени тържества са насъщна храна за обикновените хора. В горещата мъглива утрин той наблюдаваше забързаните на запад тролейбуси, пълни с жени в леки летни рокли и белолики мъже със сламени шапки, които с удоволствие бяха напуснали душните бостънски канцеларии. Пред пощата бяха струпани стотици велосипеди, официалните лица се суетяха и се поздравяваха важно и знаменцата едва-едва потрепваха в тежкия въздух.

— Майко — каза той изведнъж, — не ти ли напомня това Сиатъл, когато беше изгорен и трябваше отново да го възстановяват.

Госпожа Чейн кимна, тя също познаваше празненствата, които ставаха и на много места по западния бряг и ги сравняваше с това. Рибарите започнаха да се смесват с тълпата около градските врати. Тук имаше мургави португалци, жените им бяха с непокрити глави или в най-добрия случай носеха шалове, светлооки новошотландци и представители на други морски народи — французи, италианци, шведи и датчани с екипажите си от каботажните шхуни. Навсякъде имаше жени в черно, които поздравяваха с тъжна гордост, тъй като това е техният голям ден. Имаше и свещеници от най-различни вероизповедания и ранг — високопоставени духовници, дошли на почивка, скромни пастири от Църквата на Хълма, лютерански пастори, които някога са били моряци с обрасли като храсти бради, другари на екипажите от десетки лодки. Тук бяха и обществени благотворители, едри корабовладелци, дребни корабопритежатели, чиито плавателни съдове бяха заложени от кила до върховете на мачтите, банкери и морски застрахователни агенти, капитани на влекачи и на всякакви други лодки, такелажници механици, пристанищни носачи, търговци на сол, корабостроители и бъчвари и цялото разнородно население от крайбрежието.

Пъстрата разнородна тълпа се придвижваше към свободните седалки, а един чиновник от градската община, плувнал в пот, се грижеше за настаняването на публиката, извънредно горд от възложената му длъжност. Запознаха се с Чейн и взаимно преди няколко дни се харесаха.

— Е, господин Чейн, какво мислите за нашия град? Моля, госпожо, седнете, където ви е удобно. Предполагам, че и при вас на Запад стават подобни неща, нали?

— Да, но те са от по-ново време.

— Така е, разбира се. Трябваше да бъдете тук, когато честваха нашия двеста и петдесети рожден ден. Казвам ви, господин Чейн, старият град си има своите предимства.

— И аз така чувам. Всичко се плаща, разбира се. Но какво ще кажете за един град, който въпреки всичко няма първокласен хотел?

— Мини оттук наляво, Педро, има достатъчно места за всички. Е, това им разправям аз през цялото време, господин Чейн. На този празник се събират много пари. Не смятам, че една по-голяма сума може да ощети много такъв богат човек като вас. Това, което искаме, е…

Неочаквано тежка ръка се стовари на рамото му и зачервеният шкипер на каботажен кораб от Портланд го завъртя настрани.

— Защо по дяволите, събирате полицията и затваряте кръчмите в града, когато всички прилични хора са в морето? А? Градът е съвсем сух и мирише много по-лошо, откакто го напуснах. Във всеки случай можехте да отворите едно барче за газирани напитки.

— Това не личи да е навредило на сутрешната ти закуска, Карсен. По-късно ще ти обясня. Седни до вратата и си обмисли доводите, докато се върна.

— Какво значение имат моите доводи? В Микелон една каса шампанско е осемнадесет долара и… — Шкиперът се наведе и седна, а прелюдията, която засвири органистът, го накара да млъкне.

— Новият ни орган — обясни чиновникът гордо на Чейн. — Струва ни четири хиляди долара. Ще се наложи да увеличим данъците през следващата година, за да го изплатим. Няма да оставим свещениците само да проповядват я. Ето, нашите сирачета ще пеят в хора. Жена ми ги учи. По-късно пак ще се видим, господин Чейн. На трибуната имат нужда от мене.

В този миг в залата прозвучаха звънливите детски гласове, високи, ясни и искрени.

Жените в залата се облегнаха назад, за да слушат по-добре, повтарящите се тонове изпълваха въздуха. Госпожа Чейн и жените около нея задишаха начесто. Тя едва ли е предполагала, че в света има толкова много вдовици. Очите й инстинктивно затърсиха Харви. Той намери другарите си от „Тук сме“ и стоеше с тях в края на тълпата между Ден и Диско. Чичо Солтърс се бе върнал предишната нощ заедно с Пен от Памлико Саунд и го посрещна с подозрение.

— Твоите хора още ли не са дошли? — изсумтя той. — Какво правиш тук, млади човече?