Ръдиард Киплинг: Смелите моряци

Вратата на пушалнята беше отворена и през нея се вмъкваше мъглата на Северния Атлантически океан, а големият презокеански параход се люлееше на вълните и надуваше сирената, за да предупреждава рибарската флота за приближаването си.

— Това момче на Чейн е най-досадното същество на борда — каза един мъж с шаячно палто и затръшна вратата. — Никой не го иска тук. Още е много зелено.

Белокос германец протегна ръка, за да си вземе сандвич, и докато дъвчеше, изсумтя:

— Знам им аз соя. В Америка с лопата да ги ринеш. Никаква дисциплина нямат и само с камшик можеше да ги вкараш в пътя.

— А-а! Боят не вреди. Но това момче е по-скоро за съжаление — лениво се обади нюйоркчанинът, който се беше изтегнал върху възглавниците под влажния светъл илюминатор. — От дете го помъкнали от хотел на хотел. Тази сутрин говорих с майка му. Тя е чудесна жена, но не може да се оправя с него. Сега го водят в Европа, за да продължи образованието си.

— Учението му още не е започнало — обади се един филаделфиец, който се беше свил в ъгъла. — Това момче получава двеста долара на месец джобни пари, само ми се похвали. А няма още шестнадесет години.

— Баща му е по железниците, нали? — запита германецът.

— Аха, занимава се с тях, и с мини, и с дървен материал, с кораби. Старият си има една къща в Сан Диего, друга в Лос Анжелос, притежава половин дузина железници, както и половината трупи, които се товарят по тихоокеанските пристанища, а жена му харчи парите — продължи филаделфиецът бавно. — Разправя, че Западът не й понасял. Заради нервите си пътува с момчето и се мъчи да открие с какво да го развлече, предполагам. Флорида, Едирондекс, Лейкууд, Хот Спрингс, Ню Йорк и отново по същия път. Сега-засега то е на равнището на чиновник във второстепенен хотел. А като се върне от Европа, ще бъде нещо ужасно.

— А защо баща му не се заеме с него? — пита гласът, излизащ от широкото шаячно палто.

— Трупа пари. Май че не иска да го безпокоят. Но след няколко години сам ще си осъзнае грешката. Жалко, защото у момчето е вложено нещо много добро, само че още не се е проявило.

— Бой, само бой! — изръмжа германецът. Вратата се хлопна още веднъж и ниско слабо момче, може би петнадесетгодишно, застана на високия праг. В единия ъгъл на устата му висеше угарка. Бледожълтата кожа на лицето скриваше възрастта му, а в погледа му се четеше смесица от нерешителност и напереност. Облечено беше с червено палто, къс голф, червени чорапи и спортни обувки. На тила му беше килната червена фланелена шапка. Подсвирквайки си през зъби, момчето огледа компанията и каза със силен и звучен глас:

— Ей, каква е гъста мъглата навън. Рибарските лодки са ни натракали от всички страни. Ще бъде знаменито, ако потопим някоя от тях, а?

— Затвори вратата, Харви — обади се нюйоркчанинът. — Затвори вратата и остани отвън. Нямаш работа тук.

— Ще посмее ли някой да ме изпъди? — отвърна момчето дръзко. — Вие ли платихте билета ми, господин Мартин? И аз имам право да бъда тук, като всеки друг.

То грабна няколко зара от дъска за игра на дама и започна да ги тръска между двете си ръце.

— Хайде, господа, нали е отвратително скучно? Искате ли да направим един покер?

Отговор не последва. То пуфкаше цигарата си, клатеше крака и барабанеше по масата с мръсните си пръсти. След това извади пачка банкноти, като че имаше намерение да ги брои.

— Как се чувства майка ти сега? — запита един от присъстващите. — Не я видях на обед.

— Сигурно е в кабината си. Обикновено й прилошава в океана. Ще дам на стюардесата петнадесет долара, за да се грижи за нея. Избягвам да слизам долу. Не обичам да минавам покрай килера на домакина. А знаете ли, че аз съм за първи път в океана?

— Не се оправдавай, Харви.

— Кой се оправдава? Сега за първи път прекосявам океана, господа, и освен през първия ден не ми е прилошавало нито веднъж. Не, сър! — удари с юмрук по масата, наплюнчи пръста си и продължи да брои банкнотите.

— О, ти си висококачествена машина, щом можеш да броиш без очила — забеляза филаделфиецът и се прозина. — Изобщо ще ощастливиш родината си, ако не вземеш навреме мерки.

— Зная. Но първо, второ и последно аз съм американец. Ще им покажа, като стигна в Европа. Пфу! Изгасна ми фаса. Не мога да пуша тоя боклук, който продава стюардът. Господа, някой от вас да има случайно истинска турска цигара?

В този момент влезе старшият машинист, зачервен, усмихнат и мокър.