Ръдиард Киплинг: Смелите моряци

— Кажи, Мак — извика весело Харви. — Ще обърнем ли някого?

— Ще минем, както обикновено — беше мрачният отговор. — Младите, както винаги, са почтителни към по-възрастните, а възрастните пък се стараят да ценят това.

Сподавено хихикане се чу от един ъгъл. Германецът разтвори кутия с пури и подаде една тънка червена пура на Харви.

— Дали ще можеш да я изпушиш, приятелче? — обърна се той към Харви. — Ще я опиташ ли? Вярвам, че ще ти хареса.

С параден жест Харви запали непривлекателния предмет. Струваше му се, че се разбира добре с компанията на по-възрастните.

— Нищо няма да ми стане — каза той, без да подозира, че пали нещо ужасно — пурата Уйлинг.

— Ще видим — додаде германецът. — Къде сме сега, господин Мактонал 1 1 Вместо Макдоналд. — Б.пр. ?

— Където трябва или някъде наблизо, господин Шаефер — отговори машинистът. — Още тази нощ ще стигнем Гренд Бенк, но сега все още сме заобиколени от рибарската флота. От обяд досега за малко не се сблъскахме с три лодки и за малко не откъснахме част от френския кораб, който плаваше съвсем наблизо.

— Харесва ли ти пурата, а? — обърна се германецът към Харви, чиито очи се бяха напълнили със сълзи.

— Хубава е, с богат аромат — процеди през зъби Харви. — Като че ли понамалихме скоростта, а? Ще се измъкна навън да видя какво става.

— И аз щях да постъпя така, ако бях на твое място — рече германецът.

Като се олюляваше по мократа палуба, Харви стигна до най-близкия парапет. Чувстваше се много зле, но видя, че палубният стюард завързваше столовете два по два и тъй като се беше хвалил пред него, че никога не го хваща морска болест, гордостта го принуди да се върне назад към палубата на кърмата през втория салон, където падна по гръб. Палубата беше пуста и той допълзя до самия й край, близо до шока 2 2 Част от кораба, където се поставя флагът. — Б.пр. . Там се преви надве в слаба агония, тъй като към въздействието на пурата Уйлинг се прибави тласъкът на една голяма вълна и сътресението на витлото едва не му извади душата. Виеше му се свят, огнени искри танцуваха пред очите му, тялото му като че олекваше, краката едва го държаха на вятъра. Той припадна от морска болест, а следващото олюляване на кораба го преобърна през перилото върху гладкия гръб на вълната. После друга ниска сива вълна-майка връхлетя от мъглата, прихвана Харви под едната си мишница, така да се каже, и го изтегли към подветрената страна. Безкрайната морска зеленина се затвори над Харви и той тихо заспа.

Събуди го звукът на вечерната тръба, каквато имаше в лятното училище, което някога посещаваше в Едирондекс. Бавно си припомни, че беше Харви Чейн, потопен и мъртъв сред океана, но беше твърде слаб, за да си спомни всичко. Непозната миризма изпълни ноздрите му, влажни ледени тръпки минаха по гърба му, а той се носеше безпомощен сред солената вода. Когато отвори очи, разбра, че все още се държи на повърхността. Вълните около него се издигаха като сребристи хълмове, той лежеше върху купчина полумъртва риба, а отпред се движеше гърбом някакъв широкоплещест човек, облечен в синьо трико.

— Не е добре — мислеше момчето. — Мъртъв съм, това е съвсем сигурно, а този май се грижи за умрелите.

Той изпъшка, човекът пред него обърна глава. Показаха се чифт малки златни обеци, скрити в къдрава черна коса.

— Охо! Оправи ли се вече, а? — запита той. — Лежи си спокойно, после ще те подредим по-добре.

С ловко движение той подкара блещукащия нос на лодката сред тъмното море, което я издигна цели двайсет стъпки, за да я спусне след това в прозрачната яма отвъд вълната. Но това планинско изкачване не прекъсна разказа на облечения в синьо.

— Добра работа свърших, че те хванах. И знаеш ли? По-добре, че твоят кораб не удари лодката ми. Как стана така, че падна във водата?

— Беше ми прилошало — каза Харви, — лошо ми беше и нищо не можех да направя.

— Тъкмо в това време бях надул тръбата и твоят кораб се отклони малко. Тогава видях, че падаш. Е, и какво? Мислех, че перката ще те смели на парчета, но ти се понесе над водата — понесе се към мене и аз те улових, както се хваща голяма риба, така че този път няма да умреш.

— Къде съм? — запита Харви, който не съзнаваше, че се намираше в пълна безопасност.

— С мене в лодката, името ми е Манюел и съм от шхуната „Тук сме“ от Глостър. Живея в Глостър. След малко ще хапнем. Е, и какво?

Той като че имаше два чифта ръце и глава от ковано желязо. Изглеждаше недоволен, защото не само че трябваше да се държи изправен, олюлявайки се в клатушкащата се плоскодънна лодка, но и едновременно с това да надува тръбата, за да пробие с острите си пронизителни крясъци гъстата мъгла. Колко продължи това забавление Харви не си спомняше, тъй като лежеше, ужасен от бушуващите вълни. Стори му се, че чува изстрел, сирена и викове. Нещо по-голямо от лодката, но съвсем като живо се появи от едната страна. Изведнъж нечии гласове се разприказваха, спуснаха го в тъмна дупка, където някакви хора в мушами му дадоха да пие нещо топло, съблякоха го и той заспа.