Ръдиард Киплинг: Смелите моряци

Трууп тържествено влезе в кабината, където той и другите възрастни мъже спяха, и остави Ден да утешава нещастния наследник на тридесет милиона.

— Предупредих те — каза Ден, а сълзите на Харви се настигаха върху излъсканата палуба. — Татко не бърза, но ти си го заслужи. Пфу. Няма смисъл да се разчувстваш така. — Раменете на Харви се издигаха и снишаваха заедно със спазмите от хълцанията му. — Знаем какво ти е. Татко ме е бил един-единствен път — за първи и последен път, и то беше по време на първото ми пътуване. След това чак ти се повдига и човек се чувства самотен. Зная.

— Да — стенеше Харви. — Този човек или е луд, или е пиян, а аз, аз нищо не мога да му сторя.

— Не говори така за татко — прошепна Ден. — Татко е противник на всякакъв алкохол. Той казва, че нещо си мръднал. Какво, по дяволите, те накара да го наречеш крадец. Той ми е баща.

Харви стана, избърса носа си и обясни подробно всичко, което се отнасяше до липсващата пачка банкноти.

— Не съм се побъркал — завърши той. — Само че баща ти никога не е виждал повече от петдоларова банкнота наведнъж, а моят баща е толкова богат, че всяка седмица може да купува по една такава лодка и това ни най-малко няма да му се отрази.

— Ти не знаеш колко е ценна „Тук сме“. Може би баща ти, наистина има купища пари. Ама откъде ги има? Татко казва, че смахнатите не могат да говорят логично. Хайде, кажи де.

— От златни мини и тем подобни — на Запад.

— Чел съм за тях. И пак на Запад, а? Той да не се премята с пистолет върху изкуствено пони, каквито има в цирка? Наричат ги Дивия Запад и съм чувал, че шпорите и юздите им са от чисто сребро.

— Ама че си глупав! — разсмя се Харви, без да иска. — Баща ми изобщо няма понита. Когато иска да се разходи, той се качва на влака си.

— Как на влака си?

— Не точно на влака си, а в собствения си вагон, разбираш ли. Никога ли в живота си не си виждал частен вагон?

— Слейтин Биймън, той има — каза Ден предпазливо. — Видях го в съюзното депо в Бостън, там имаше трима негри, които миеха стъклата. Слейтин Биймън е собственик на почти всички железници в Лонг Айлънд, така разправят. Казват още, че е купил половината Ню Хемпшър и е сложил ограда наоколо, а вътре бил пуснал лъвове, тигри, мечки, бизони, крокодили и тем подобни. Слейтин Биймън е милионер. Виждал съм неговия вагон.

— Е, и баща ми, казват, е милионер и има дори два собствени вагона. Единият носи моето име „Харви“, а другият е на майка ми — „Констанс“.

— Чакай — каза Ден. — Баща ми не ми позволява да се кълна, но смятам, че ти можеш. Преди да продължиш по-нататък, трябва да се закълнеш, че ако лъжеш, ще умреш.

— Разбира се — съгласи се Харви.

— Не е достатъчно. Кажи: „Да умра, ако не казвам истината.“

— Да умра на това място — повтори Харви, — ако всяка дума, която казвам, не е чистата истина.

— И така — цели сто и тридесет и четири долара, а? — запита Ден. — Чух, като казваше на татко, и си помислих, че ще те погълне като кит.

Харви запротестира и се зачерви цял. Ден беше умен младеж и със собствените си очи, след като разпитва Харви десет минути, се убеди, че не лъже или поне не много. Освен това той се беше обвързал с най-страшната клетва, известна на момчетата, а продължаваше да седи жив и невредим, със зачервен от удара нос в улея за оттичане на водата, и да разказва чудеса след чудеса.

— Боже мой! — въздъхна Ден от дън душа, когато Харви приключи невероятната история с вагона, наречен на негово име. След това дяволита усмивка засия на широкото му лице. — Вярвам ти, Харви. Най-после и баща ми да сгреши веднъж в живота си.

— Сгрешил е — съгласи се Харви и се замисли как би си отмъстил.

— Той просто ще полудее, като разбере. Татко не обича да греши в преценките си. — Ден се облегна и се удари в хълбока. — Харви, не разправяй много, иначе ще развалиш шегата.

— Не искам да ме нокаутира отново. Обаче ще му дам да разбере.

— Никога не съм чувал някой да му е дал да разбере. Сигурно е обаче, че пак ще те пребие. Колкото повече не го разбираш, толкова повече ще ти доказва, че не си прав. Но златни мини и пистолети…

— Не съм и споменавал за пистолети — прекъсна го Харви, който държеше на клетвата си.

— Вярно, не си. Два собствени вагона, единият наречен на тебе, а другият на нея, двеста долара на месец джобни пари. А той лежи тук набит за това, че не иска да работи за десет долара и половина на месец! Това е най-големият удар за сезона — и той избухна в беззвучен смях.