Ръдиард Киплинг: Смелите моряци

„Вие, морета и течения, бог да ви благославя: хвалете го и го възхвалявайте вечно! “

— Не ти ли изглежда добре? — запита Ден. — Той си е тук на мястото, както и ние, както всички останали.

— Но не в тези дрехи — изръмжа Солтърс.

— Затваряй си устата, Солтърс — каза Диско. — Жлъчта отново се връща в тебе. Стой си на мястото, Харв.

Когато химнът свърши, на трибуната излезе един от членовете на градската община. Ораторът поздрави всички с „добре дошли“ в Глостър и между другото посочи с какво Глостър превъзхожда останалия свят. След това спомена за морското богатство на града и за цената, която трябва да бъде заплатена за тазгодишния улов. А по-късно щяха да чуят имената на умрелите — сто и седемнадесет души. Вдовиците се спогледаха. Глостър не притежаваше някакви големи мелници или фабрики, с които да се гордее. Неговите синове работеха на надница, която морето можеше да им осигури, и всички знаеха, че нито Джорджис, нито пък Бенкс са пасища за говеда. Най-многото, което хората на брега можеха да направят, е да помогнат на вдовиците и сираците. След като направи няколко общи забележки, той използува възможността да благодари от името на града на онези, които, водени от висок обществен дух, се бяха съгласили да вземат участие в празненството.

— Ненавиждам тези молби — измърмори Диско. — Това не дава вярна представа на хората за нас.

— Хората трябва да имат четири ръце, за да успеят при възможност да спестят нещо — отговори Солтърс. — Разбира се, тази просия е срамна работа. Вземи си бележка от това, млади момко. Богатствата се задържат за кратко време и ако започнеш да ги пръскаш по разни луксове…

— А какво става, когато се загуби всичко, всичко? — запита Пен. — Тогава какво трябва да се направи? Веднъж аз — воднистосините очи се задвижиха нагоре-надолу, като че ли търсеше нещо, към което да прикове погледа си, — веднъж прочетох, в някаква книга мисля, че беше за една лодка, от която всички се издавили, освен един и той ми каза…

— Глупости! — прекъсна го Солтърс. — Чети по-малко, а обръщай повече внимание на храната си и така ще можеш сам да си изкарваш прехраната, Пен.

Харви, притиснат сред рибарите, имаше чувството, че по гърба му пълзят мравки, все едно че го тресеше треска, която започваше от основата на врата и стигаше до петите. Беше му студено, въпреки задушния ден.

— Тази ли е артистката от Филаделфия? — запита Диско, загледан навъсено към естрадата. — Нали се разбрахме да не пее песента на стария Айърсън, Харв?

И наистина тя изпя не „Пътуването на Айърсън“, а една балада за рибарското пристанище Бриксъм, около което буря настигнала през нощта риболовните кораби, а на брега жените запалили огън, за да спасят мъжете и синовете си.

— Охо! — възкликна Ден през рамото на Дългия Джек. — Трябва да е било много страшно.

Прекрасният глас на актрисата затрогна присъстващите. Когато тя запя как измокрените до кости моряци се хвърлили към брега, а живите носели на ръце умрелите си другари и в светлината на огъня питали:

или:

по всички пейки сърцата на хората забиха лудо.

Актрисата се поклони, но едва-едва се чуха ръкопляскания. Жените търсеха кърпичките си, а много от тях бяха вперили насълзените очи към тавана.

— Хм — изсумтя Солтърс, — ако беше в театър, това щеше да струва на всекиго по долар, а може би и по два. Някои хора, разбирам, могат да си го позволят. На мене ми се струва като истинско прахосничество… А как, по дяволите, капитан Барт Едуърдс е успял да се добере дотук?

— Не го спирайте — каза един човек от Ийстпорт зад него, — той е поет и се готви да каже нещо свое. Идва оттам, откъдето дойдохме и ние.

Той не напомни, че капитан Едуърдс цели пет години се е борил да му позволят да изпълни поемата си в Деня на падналите във войните. Организационният комитет се отнасял с насмешка към молбите на капитана, докато най-после те му дотегнали дотолкова, че за да се отърве, предоставил на поета най-после възможност да осъществи своето желание. Когато застана старият човек на естрадата, облечен в най-хубавите си дрехи, неговото простодушие и възторг спечелиха слушателите още в самото начало. Публиката изслуша търпеливо трийсет и седемте стиха с най-подробни описания на гибелта на шхуната „Джоън Хаскен“ при Джорджис по време на буря през 1867 година. Старецът завърши, възнаграден от всички присъстващи със сърдечен възглас.