Ръдиард Киплинг - Смелите моряци

— Той е нещо като пасажер — беше отговорът. — Намерихме го носен от течението на Бенкс. Паднал от някакъв презокеански кораб, така каза. Беше пасажер, а сега е рибар.

— Изработва ли толкова, колкото изяжда?

— Да-а. Татко, този човек иска да знае дали Харви изработва толкова, колкото изяжда? Искате ли да се качите горе? А за госпожата ще спуснем стълба.

— С най-голямо удоволствие. Няма да ти е трудно, мамичко, и сама ще можеш да погледнеш.

Жената, която в продължение на цяла седмица не можеше да повдигне глава, се покатери по стълбата и застана като поразена сред бъркотията от въжета в задната част на кораба.

— Вие ли се интересувате от Харв? — запита Диско.

— Да.

Дългия Джек подсвирна.

— Ох, Диско — каза той и това беше всичко.

— Аз, аз съм сгрешил в преценките си, и то по-лошо, отколкото хората от Марбълхед — промълви Диско така тихо, като че вятърът донесе думите му. — Не се срамувам да ви го кажа, господин Чейн, смятах, че момчето не е на себе си. Говореше някак странно за пари.

— Така ми каза и той.

— Каза ли ви още нещо? Че го бих веднъж — рече той и хвърли обезпокоен поглед към госпожа Чейн.

— А, да — отговори Чейн. — Бих казал, че това му е сторило повече добро, отколкото каквото и да е друго на света.

— Сметнах, че беше необходимо, иначе нямаше да го направя. Не искам да си мислите, че нашият екипаж обижда момчетата на борда.

— Нямам такива впечатления, господин Трууп.

Госпожа Чейн разглеждаше с внимание всяко лице; светлото, но с твърдо изражение лице на Плешивия Диско; типичната фермерска външност на чичо Солтърс; обърканата простоватост на Пен, тихата усмивка на Манюел, засмения от радост Дълъг Джек, белега на Том Плат. Наистина, те бяха груби според нейните разбирания, но очите й гледаха със сърцето на майката и тя стана с протегнати ръце.

— О, кажете ми кой го спаси — запита почти разхълцана. — Искам да ви благодаря и да ви благословя — всички ви.

— Господи, това ми е достатъчна отплата — обади се Дългия Джек.

Диско ги представи всички поред. Дори капитанът на някой старинен китайски кораб не би го направил по-добре. Госпожа Чейн бърбореше неразбираемо. Тя почти се хвърли в ръцете на Манюел, когато разбра, че той първи намерил Харви.

— Нима бих могъл да го оставя да се удави? — запита бедният Манюел! — Вие какво бихте направили, ако го бяхте намерили? Е, и какво? Имаме едно добро момче и съм така доволен, че той е ваш син.

— Харви ми каза, че Ден му бил другар през цялото време! — извика тя. — Ден вече се беше изчервил, но стана тъмночервен, когато госпожа Чейн го целуна пред всички по двете бузи. След това я поведоха напред, за да й покажат бака, където тя отново се разплака. Трябваше да й посочат точно на кое легло спеше Харви. Там беше и негърът, който чистеше печката. Той й кимна така, като че с години беше очаквал да я срещне. Опитваха се по двама наведнъж да й разкажат за всекидневния живот на шхуната. Тя седна до гредата и облегна ръцете си, все още в ръкавици, на мазната маса. Жената се смееше с треперещи устни и плачеше.

— И какво ще правим с „Тук сме“ след всичко? — Дългия Джек се обърна към Том Плат. — Тя превърна шхуната в катедрала.

— Каква ти катедрала! — изсмя се Том Плат.

— Можеше, но да беше някой по-приличен и по-чист кораб вместо тази разхвърляна шхуна и да поддържахме горе-долу някакъв ред и да имахме юнги да ни помагат. А сега тя ще подскача по стълбата като кокошка, а ние трябва да се занимаваме с рейките.

— Тогава Харви не е бил луд — обърна се Пен бавно към Мейн.

— Не, наистина, не благодарение на бога — отговори милионерът с нежно снизхождение.

— Би било ужасно, ако е луд. Не виждам нищо по-лошо от това да загубиш детето си. А вашето дете се завърна. Да благодарим на бога за това.

— Привет! — рече Харви, гледайки ги отвисоко от кея.

— Сгреших, Харв. Сгрешил съм — каза бързо Диско и протегна ръка. — Сгрешил съм в преценките си. Но не трябва да ми го натякваш повече.

— Аз ще имам грижата за това — каза Ден със затаен дъх.

— Сега ще тръгваш, нали?

— Е, не преди да изчислите надниците ми, ако искате да имам нещо общо с „Тук сме“.

— Така е. Съвсем забравих — и той му наброи останалите пари. — Ти направи всичко, каквото трябваше, Харви, и то така добре, сякаш си израснал… — Тук Диско се спря. Той съвсем не знаеше как щеше да завърши изречението.

— Тук ли е вашият вагон? — запита Ден дяволито.

— Хайде, елате да ви го покажа.

Чейн остана да разговаря с Диско, с останалите образуваха истинска процесия до депото. Начело на всички вървеше госпожа Чейн. Като видя нашествениците, прислужницата-французойка, нададе вик, а Харви, без да се намесва, ги остави да се чудят на богатствата на „Констанс“. Те ги възприемаха безмълвно — щампованата кожа, посребрените дръжки на вратите, кадифетата, огледалата с позлатени рамки, никела, бронза, кованото желязо, облицовката от редките видове дървета, които растяха на континента.