Ръдиард Киплинг - Смелите моряци

За западняка (въпреки че това не звучи приятно за никой град) Чикаго и Бостън са един до друг и някои железопътни линии поддържат това заблуждение. Влакът отнесе „Констанс“ в Бъфало и го остави на централната нюйоркска гара при реката Хъдзън. Видни магнати с побелели бакенбарди и златни амулети по верижките на часовниците си се бяха събрали там, за да поговорят малко за бизнес с Чейн. „Констанс“ се плъзна грациозно по реката Хъдзън към Олбъни и така беше завършено пътуването от бряг до бряг — общо за осемдесет и седем, часа и трийсет и пет минути или три дни, петнадесет часа и половина. Там ги очакваше Харви.

След силно вълнение повечето хора и всички момчета имат нужда от храна. Зад спуснатите завеси, вглъбени в своето щастие, те нахраниха завърналия се блуден син, докато влаковете ревяха напред и назад около тях. Харви яде, пи и разказа на един дъх с много преувеличения приключенията си, а госпожа Чейн го държеше за ръка. От живота на открито и от соления въздух гласът му звучеше по-плътно, ръцете му бяха загрубели и грапави, китките му носеха белези от циреи, а ботушите му и дрехите миришеха на риба.

Баща му, привикнал да преценява хората, го наблюдаваше внимателно. Не личеше момчето да е преживяло нещо лошо.

Наистина, той знаеше много малко за сина си, но ясно си спомняше недоволния младеж с лице като тесто, комуто беше приятно „да се обади на стария“, който постоянно разплакваше майка си и се оживяваше само на обществените места и по хотелски балкони, където простодушното богато момче играеше или хокаше прислужниците. Но този добре сложен млад рибар не клинчеше, гледаше го твърдо в очите, говореше ясно и открито и което беше изненадващо, с уважение. В гласа му имаше нещо, което обещаваше, че новият Харви нямаше да се промени.

— Някой го е обуздал — мислеше си Чейн. — Констанс никога нямаше да позволи това. Не вярвам, че Европа щеше да му се отрази по-добре.

— Но защо не си обяснил на този човек Трууп кой си? — повтори майката, след като Харви разду историята си почти двойно.

— Диско Трууп, мила. Най-добрият човек, който някога е управлявал кораб.

— Защо тогава не му каза да те върне на брега? Знаеше, че татко ти щеше да му се отплати десеторно.

— Зная, но той ме считаше за луд. Съжалявам, че го нарекох крадец, когато не намерих парите в джоба си.

— Един моряк ги откри до флагщока онази, онази нощ — изхълца госпожа Чейн.

— Ето това обяснява нещата. Ни най-малко не виня Трууп. Тогава само казах, че няма да работя — поне не на кораб, тръгнал към Бенкс и, разбира се, той ме удари по носа! Потече ми кръв като от заклано прасе.

— Горкото ми дете! Те трябва ужасно да са те обиждали.

— Те бяха прави. Да. След това ми просветна.

Чейн се тупна по крака и се разсмя. Това беше момчето, за което сърцето му жадуваше. За пръв път виждаше подобни блясъци в очите на Харви.

— Старият ми даваше по десет и половина долара на месец, досега ми е платил половината. Запретнах си ръкавите, а Ден ме подкрепяше във всичко. Все още не мога да върша работата на истински мъж. Но мога да управлявам лодка не по-лошо от Ден. Няма да се изгубя в мъгла — поне не много. Имам си мои номера при слаб вятър — при направляването, мила. Умея да слагам стръв на мрежите, зная си въжетата, разбира се, бързо ловя риба. Научих „Джозефъс“ почти наизуст. Мога да правя хубаво кафе. Мисля, че сега съм в състояние да изпия още една чаша, моля. А нямах представа колко работа трябва да свърши човек за десет долара и половина на месец.

— Аз започнах с осем и половина, синко — намеси се Чейн.

— Така ли? Никога не са ми казвали това, сър.

— Никога не си питал, Харв. Някой ден ще ти разкажа, ако ти се слуша. Подай една пълнена маслина.

— Трууп смята, че най-интересното нещо на света е да видиш как другите си изкарват хляба. Много е хубаво да има все пак някой друг да се грижи за прехраната. Но там добре ни хранеха. Най-доброто ядене на Бенкс можеш да получиш. Диско, той ни хранеше превъзходно. Голям човек е той. А Ден — синът му — е мой другар. Имаше и един чичо Солтърс, който непрекъснато бълнуваше за детелина, той също четеше „Джозефъс“. Той още мисли, че съм побъркан. Там беше и бедният малък Пен, той вече наистина е смахнат. Не трябва да му се говори за Джонстаун, защото… И, о-о, вие трябва да се запознаете с Том Плат, Дългия Джек и Манюел. Манюел ми спаси живота. Жалко, че е португалец. Той не говори много, но е музикален. Намерил ме, когато течението ме носело, и ме изтеглил.