Ръдиард Киплинг - Смелите моряци

— Ще питам.

Когато се върна с посланието на бащата, който молеше Харви да ги посрещне в Бостън, той завари госпожица Кинзи да се смее над клавишите. Малко след това и Милсъм се разсмя, тъй като енергичните почуквания от Лос Анджелис гласяха:

Искаме да знаем — защо — защо — защо? Това създава неудобства за всички ни.

После пристигна и съобщение от Топека (от къде на къде и Топека беше замесен, Милсъм не разбираше):

Не стреляй, полковнико. Идваме.

Когато видя телеграмите на изплашените бизнесмени, Чейн иронично забеляза:

— Смятат, че обявявам война. Кажете им, че точно сега нямаме намерение да се бием, Милсъм. Обяснете им защо ще пътуваме. Мисля, че ще е по-добре, ако дойдете и вие, и госпожица Кинзи, макар че не вярвам да свърша някоя работа по пътя. Веднага им кажете истината.

И така истината беше разказана. Госпожица Кинзи чукаше в такт, докато секретарят навсякъде добавяше: „Нека да има мир.“ В заседателните зали на две хиляди мили разстояние представителите на няколко железопътни компании, защищаващи интересите на шейсет и три милиона долара, отдъхнаха. Чейн отиваше да посрещне единствения си син, който така чудодейно беше възкръснал. Мечката търсеше своето малко, а не спекулации. Всички притежатели на големи жп компании, които точеха ножове за спасяване на финансовия си живот, оставиха оръжията си и му отправиха най-добри пожелания, а половин дузина обхванати от паниката дребни собственици вдигнаха глави и съжаляваха за пропуснатите си по вина на Чейн възможности, който беше заровил томахавката.

За ефира седмицата беше много напрегната, тъй като сега, когато тревогата вече изчезна, хора и градове се надпреварваха да предлагат подслон. Лос Анджелис се обади на Сан Диего и Барстоу, че машинистите от Южна Каролина трябва да бъдат готови в самотните си депа; Барстоу предаде съобщението на Атлантическата и Тихоокеанската линия. От Албукерк новината се разнесе до Ачисън, Топека, управата на Санта Фе и чак до Чикаго. С локомотив, комбиниран вагон и персонал позлатеният частен вагон „Констанс“ щеше да бъде „експедиран“ на две хиляди триста и петдесет мили. Влакът щеше да се движи с предимство пред другите сто седемдесет и седем влака, с които предстоеше да се среща и разминава. Диспечерите и персоналът на всички влакове трябваше да бъдат предупредени. Щяха да бъдат нужни шестнадесет локомотива, шестнадесет машинисти и шестнадесет огняри — най-добрите, които можеха да се намерят. Две минути и половина бяха необходими за смяната на локомотивите, три — за напълване резервоарите с вода и две — за попълване на запасите от въглища.

„ Предупредете хората и осигурете необходимите цистерни, тъй като Харви Чейн бърза, бърза, бърза “ — гласяха телеграмите.

— Очакваната скорост е четиридесет мили в час. Диспечерите ще придружават специалната процесия в съответните им отсечки. Нека вълшебният килим се простре от Сан Диего до 16-та улица, Чикаго. Бързайте! Бързайте!

— Ще бъде горещо — забеляза Чейн, когато в неделя на зазоряване тръгнаха от Сан Диего. — Майчице, ще бързаме колкото можем. Не виждам никакъв смисъл отсега да си слагаш шапката и ръкавиците. По-добре легни и си вземи лекарството. Бих изиграл една игра домино, ако днес не е неделя.

— Добре, всичко ще бъде както трябва. Само че когато си свалям шапката, имам чувството, че никога няма да стигнем.

— Майко, помъчи се да поспиш и ще стигнем до Чикаго, преди да усетиш.

— Но, татко, още не сме стигнали в Бостън. Кажи им да бързат.

Снажни машинисти пробиваха път към Сан Бернардино и пустинята Моухави, но все още не развиваха голяма скорост. Жегата на пустинята дойде след топлината на хълмовете, които се простират на изток към иглите и реката Колорадо. В ослепителната светлина вагонът пъшкаше от непосилна жажда. На врата на госпожа Чейн слагаха бучки лед. Влакът с мъка следваше безкрайна дългите наклони близо до Еш Форк, преди Флагстаф, където под далечното сухо небе се простират гори и каменоломни. Стрелката на скоростомера махаше и се удряше насам-натам, нажежени до бяло въгленчета потракваха по покрива и вихрушка прах се всмукваше във въртящите се колела. Персоналът на комбинирания вагон седеше в помещенията си. Хората се задушаваха в ризите с дълги ръкави. Чейн отиде при тях и на висок глас, като заглушаваше рева на машината, им разправяше стари случки, които всеки железничар знае. Той им разказваше за сина си, за неговото чудно спасение. Те кимаха, цъкаха и се радваха заедно с него, питаха за „нея, там отзад“ и дали тя би приела машинистът да отвори вратата. Чейн смяташе, че тя ще се съгласи. Вратите на мощния „огнен кон“ бяха отворени от Флагстаф до Уинслоу, макар че диспечерите протестираха.