Ръдиард Киплинг - Смелите моряци

Диско пушеше с цялото си земно достойнство, обут в красиви чехли.

— И на тебе взе нещо да ти става като на бедния Харв. Вие двамата се кикотите, намигате си и се подритвате под масата. В тая къща няма вече мир — поклати глава той.

— Има много неща да стават — отговори Ден. — Почакай и ще видиш.

Той и Харви излязоха с тролейбуса на изток от Глостър, там скитаха сред храстите от восъчна мирта до фара, лежаха на големите червени камъни и се смяха, докато огладняха. Харви показа на Ден една телеграма и двама се заклеха да мълчат, докато бомбата избухне.

— Родителите на Харви? — каза Ден е невъзмутимо изражение след вечеря. — Предполагам, че не са нещо кой знае какво, иначе досега щяха да се обадят. Баща му има някакви имоти на Запад. Може и да ти даде пет долара, тате.

— Какво ти казах аз? — обърна се към него Солтърс. — Не пръскай слюнки над яденето, Ден.

Колкото и голяма да е скръбта на един мултимилионер, той като всеки най-обикновен работник трябва да продължава своята работа. В края на юни Харви Чейн, старши, пристигна на източния бряг, за да посрещне една съсипана, не на себе си жена, която ден и нощ бълнуваше, че синът й се дави в зелената морска вода. Той я обгради с лекари, опитни медицински сестри, масажистки и компаньони, които лекуваха чрез внушение, но всичко беше безполезно. Госпожа Чейн лежеше и стенеше или разказваше с часове за момчето си на всеки, който проявеше желание да я слуша. Тя вече нямаше син, как щеше да живее занапред? Често я занимаваше въпросът, дали е мъчителна смъртта на удавника, и съпругът й се страхуваше, да не би да се реши да направи някакъв подобен опит със себе си. За своята собствена мъка той говореше малко — едва ли осъзнаваше нейната дълбочина, докато веднъж откри, че прелиства календара на бюрото си с въпроса: „Има ли смисъл да продължавам?“

Никога досега не се бе съмнявал, че един ден, когато момчето завърши колежа, той ще го притисне до себе си и ще го въведе в тайната на богатството си. Тогава това момче, мислеше той, както всички много заети бащи, щеше веднага да стане негов съратник, помощник и съдружник. Щяха да се занижат прекрасни години, в които улегналият възрастен мъж и дръзкият младеж щяха да осъществяват заедно грандиозни проекти. Сега това момче беше мъртво — загубено в морето, както можеше да се случи и с някой от моряците шведи, които пътуваха на корабите му, пренасящи чай. Жена му умираше или може би нещо по-лошо ставаше с нея. Самият той, смазан от армията медицински сестри, доктори, прислужници и обслужващи, отчаян от променливостта на нейните неспокойни капризи, нямаше сили да се изправи срещу многобройните си врагове.

Той настани жена си в новия си, недовършен още палат в Сан Диего, където тя и обкръжаващите я заемаха отделно крило. Обикновено Чейн прекарваше деня в кабинета си, обширна стая с веранда, заедно със секретаря и машинописката, която беше едновременно и телеграфистка. Четирите компании, собственици на железниците на Запад, водеха помежду си война за цените, в която той трябваше да вземе участие. В дървообработващите му лагери в Орегон беше започнала унищожителна стачка. Законодателната власт в щата Калифорния не симпатизираше на производителите и се готвеше да започне открита война срещу тях.

Ако времето беше друго, той щеше да приеме битката, преди да е започнала, и тогава борбата щеше да бъде безогледна. Ала сега седеше отпуснат, черната му мека шапка беше паднала над носа. Едрото му тяло изглеждаше прегърбено в широките дрехи. Погледът му се рееше от върховете на обувките към китайските джонки в залива и той разсеяно отговаряше на въпросите на секретаря си, който разтваряше съботната поща.

Чейн разсъждаваше какво би му струвало да се откаже от всичко и да се оттегли. Притежаваше големи застраховки, беше си осигурил кралска рента, можеха да живеят в някои от именията му в Колорадо в тесен кръг (това би се отразило добре и на жена му), или да речем във Вашингтон или на някой остров в Южна Каролина. Човек трябваше да забрави намеренията, които не можеше да осъществи. От друга страна…

Ненадейно тракането на машинописката престана. Момичето впери очи в секретаря, който беше пребледнял.

Той подаде на Чейн телеграма, изпратена от Сан Франциско:

Спасен от рибарската шхуна „Тук сме“ след като паднах през борда на парахода. Чудесно прекарване на Бенкс в риболов. Всичко наред. Чакам в Глостър Масачузетс под грижите на Диско Трууп. За пари и нареждания телеграфирай какво да правя и как е мама. Харви Н. Чейн.